Марсел Паньол
Славата на моя баща (18)

Чичо Жул беше роден сред лозята, в онзи златен Русийон, където всички се занимават с винарство. Той отстъпил лозята на братята си и станал интелектуалецът на семейството, защото завършил право. Но беше си останал каталонец и като говореше търкаляше р-то, както реката търкаля камъчетата.

За да разсмивам брат си Пол, аз имитирах чичо Жул. Ние наистина смятахме провансалския изговор за единствено правилния френски изговор, защото така говореше баща ни — член на зрелостната изпитна комисия. А р-то на чичо Жул беше за нас само външна проява на някакъв скрит недъг.

Той и баща ми дружаха, въпреки че чичо Жул — по-възрастен и по-богат от него — понякога си придаваше покровителствен вид. От време на време той се възмущаваше от прекалената продължителност на училищната ваканция.

— Признавам — казваше той, — че децата имат нужда от толкова дълга почивка, но през това време учителите биха могли да вършат някоя друга работа.

— Ами да — насмешливо отговаряше татко, — те биха могли за два месеца да заместят чиновниците от префектурата; те, горките, са толкова изтощени от следобедна дрямка и са целите натъртени от възглавничката на служебния стол.

Но тези приятелски престрелки спираха дотук и ако не се смятат дискретните намеци, никога не засягаха главната тема — чичо Жул ходеше на черква!

Когато баща ми научи от мама — защото леля Роз тайно беше споделила с нея, — че чичо Жул два пъти месечно се причестява, той изпадна в ужас и заяви, че „това е вече прекалено“. Тогава мама започна да го моли да приеме нещата такива, каквито са, и да се откаже, пред чичо, от своя репертоар от шеги по адрес на поповете и по-специално от циничната песничка, която величаеше въздухоплавателните подвизи на преподобния отец Дупанлуп.

— Мислиш ли, че наистина ще се разсърди?

— Сигурна съм, че вече кракът му няма да стъпи у нас и ще забрани и на сестра ми да идва при мен.

Баща ми тъжно поклати глава, после изведнъж гневно се развика:

— Ето! Ето ти нетърпимостта на тези фанатици! Аз преча ли му всяка неделя да ходи на черква и да си яде от своя Исус^[1]? Забранявам ли ти да ходиш при сестра си само защото е омъжена за човек, който смята, че създателят на Вселената всяка неделя лично слиза от небесата в сто хиляди чаши за причастие. Е добре, ще му покажа, че не съм тесногръд. Ще го направя смешен с моето свободомислие. Не, няма да му говоря нито за Инквизицията, нито за Калас^[2], нито за Ян Хус^[3], нито за всички онези, които Църквата е пратила на кладата. Нищо няма да говоря и за папите Борджии, нито за папеса Йоана^[4]. И дори да се опитва да ми проповядва разни религиозни измислици, някакви бабини деветини, в които и дете не би повярвало, аз ще му отговарям учтиво и ще се подсмивам под мустак.

Но татко нямаше дълги мустаци и никак не му беше до смях.

Все пак той удържа на думата си и тяхното приятелство не се помрачи, дори когато от устата им се изплъзваше някоя и друга забележка. Тогава бдителните им жени веднага замазваха положението: те изведнъж започваха шумно да се учудват или пронизително да се смеят и чак после измисляха причината на това странно държане.

Чичо Жул много бързо ми стана голям приятел. Той често ме хвалеше, че съм удържал на думата си и че съм запазил тайната за срещите в парка Борели. Казваше на всеки, който искаше да го слуша, че „това дете ще стане голям дипломат или висш офицер“ (това предсказание, въпреки че даваше възможност за избор, все още не се е сбъднало). Той много държеше да вижда бележките ми и ме възнаграждаваше (или успокояваше) с играчки или пакетчета бонбони. Обаче един ден аз го посъветвах да нареди да построят в неговия великолепен парк Борели малка къщичка с балкон, за да гледам велосипедистите, и той шеговито ми призна, че никога не е бил негов собственик. Бях поразен, че изведнъж изгубих такъв хубав имот, и съжалих, че толкова дълго съм се възхищавал от един измамник.

Този ден аз открих още нещо — възрастните умееха да лъжат така сполучливо, както и аз, и ми се стори, че вече не бях на сигурно място сред тях.

Но, от друга страна, това откритие оправдаваше моите собствени лъжи — минали, настоящи и бъдещи, и ми донесе душевно спокойствие. Когато беше крайно необходимо да излъжа баща си и съвестта ми слабо се бунтуваше, аз й отговарях — „както чичо Жул!“. И тогава с наивен поглед и ведро чело аз лъжех чудесно.