Марсел Паньол
Славата на моя баща (3)

По онова време средните педагогически училища били истински семинарии, само че часовете по богословие в тях били заменени от часове по антиклерикализъм.

Там учели, че Черквата не е нищо друго, освен инструмент на потисничество и че целта и задачата на свещениците е да завържат очите на народа с черната превръзка на невежество, като същевременно му дрънкат разни измислици за ада или за рая.

Впрочем недобросъвестността на поповете била доказана от употреба на латинския — тайнствен език, който за невежите вярващи имал коварното въздействие на магически заклинания.

Папството било достойно представено от двамата Борджии^[1], а и на царете не се гледало с по-добро око. Тези похотливи тирани се занимавали само с разврат, а през това време техните поддръжници събирали смазващи данъци, които стигали до десет процента от приходите на страната.

Това ще рече, че часовете по история са били изкусно фалшифицирани в духа на републиканската истина. Не че обвинявам Републиката за това: всички учебници по история винаги са били книги за пропаганда в служба на правителствата.

И тъй, новоизпечените възпитаници на педагогическото училище били убедени, че времето на Великата френска революция е било идилично, златният век на щедростта, на братството, граничещо с нежност, с една дума, изблик на добрина.

Не зная как са успявали да им разясняват, без те да усетят, че тези светски ангели след двадесет хиляди убийства, последвани от грабежи, са започнали да се пращат един друг на гилотината.

Вярно е, от друга страна, че попът в моето село, който беше много умен и нищо не бе в състояние да разколебае милосърдието му, смяташе Светата инквизиция за нещо като семеен съвет и твърдеше, че ако висшите духовници са изгорили толкова много евреи и учени, те са извършили това със сълзи на очи и за да им осигурят място в рая.

Такава е слабостта на нашия разум: той най-често ни служи, само за да оправдава вярванията ни.