Марсел Паньол
Славата на моя баща (65)

Но щом тя излезе от стаята, малкият Пол заговори. Не го виждах, защото мама беше духнала свещта, но от тънкото му гласче вееше спокойствие и хлад.

— Знаех си, че няма да те вземат на откриването. Сигурен бях!

Отговорих му хитро:

— Никога не съм и искал. Откриването не е работа за деца.

— Ти си голям лъжец. Аз веднага разбрах, че няма никакво колибри. И веднага се върнах, застанах под прозореца и чух всичко, което си казахте, и колко много плака. И дори им разправяше, че трябва да ми разправят разни лъжи. Много ми пука за вашия лов! Страх ме е от изстрелите. Но все пак ти си лъжец, а чичо Жул е още по-голям лъжец от тебе.

— Защо?

— Затова, защото е утре. Знам аз. Днес следобед мама направи омлет с домати и го сложи в ловджийските чанти с един огромен салам и сурови пържоли, и хляб, и бутилка вино. Всичко видях. И чантите са скрити в кухненския килер, за да не ги видиш. Те ще тръгнат още в тъмно, а ти ще си останеш с пръст в устата.

Това разкритие беше убийствено. Но аз още не можех да го приема.

— Как смееш да ми говориш, че чичо Жул лъже? Виждал съм го облечен като сержант. И орден има, а ти!

— Казвам ти, че тръгват утре. И не ми говори повече, защото ми се спи.

Гласчето млъкна, а аз останах в тъмното с широко отворени очи, изпълнен със съмнения.

Има ли право сержантът да лъже? Разбира се, че не. Доказателство: сержант Бабийо.

Но изведнъж си спомних, че чичо Жул никога не е бил сержант. Одеве така се обърках, че сам си го измислих. И като връх на всичко, от миналото отново изникна ужасната история с парка Борели. Какво направи чичо ми, когато разкрих неговото самозванство? Чисто и просто взе да се смее без нито капка стеснение.

Въпреки това аз търсех оправдание за тази стара лъжа (за да не ми служи като доказателство), когато един ужасен спомен блесна в съзнанието ми. Тъкмо днес следобед, когато имах глупостта да кажа, че ще излъжа Пол, защото е за негово добро, чичо Жул веднага се възползува от случая. Той без колебание се съгласи с мен, за да може предварително да оправдае престъпната си игра. Бях отчаян от това предателство. И баща ми нищо не каза! Баща ми беше станал мълчалив съучастник в заговора срещу неговото малко момче. И мама, милата ми майчица, която измисли сметановия крем, за да ме успокои. Изведнъж моята печална участ така ме натъжи, че започнах тихичко да плача, а в далечината сребърната флейта на кукумявката още повече усилваше отчаянието ми.

После отново ме обзе съмнение. Понякога Пол беше същинско дяволче; ами ако беше измислил цялата тази история, за да си отмъсти за колибрито?

Цялата къща, изглежда, беше потънала в сън. Аз безшумно станах от леглото и повече от минута натисках дръжката на вратата. В процепа под вратите на другите стаи не видях никаква светлина. Слязох бос: нито едно стъпало не скръцна. Лунната светлина, която нахлуваше в кухнята, ми помогна да намеря кибрита и свещта. Няколко минути стоях в колебание пред вратата на фаталния килер. Зад тази дървена плоскост аз щях да открия или злодейството на чичо Жул, или вероломството на Пол — и в двата случая ме чакаше дълбоко разочарование.

Бавничко превъртях ключа. Дръпнах. Вратата се отвори. Влязох в широкия килер и вдигнах свещта: ето ги двете големи кожени чанти с джобове от мрежа. Бяха натъпкани до пръсване и от всяка страна стърчеше гърлото на запушена бутилка. На една етажерка до чантите — двата патронташа, в които собственоръчно бях наслагал патроните. Какъв празник се подготвяше! Бях възмутен до дън душа и взех безразсъдно решение: щат не щат, ще отида с тях!

Безшумно, като котка се върнах в стаята си и направих подробен план.

Най-напред трябваше да не мигвам. Ако заспя, свършено е с мене! Никога през живота си не съм могъл да се събудя в четири часа сутринта. Значи — никакво заспиване.

Второ — да приготвя дрехите си, които по навик бях пръснал из цялата стая. На четири крака в тъмното аз успях да събера чорапите си и ги сложих в гуменките си. След доста дълго търсене намерих ризата си под кревата на Пол, обърнах я откъм лицевата страна, а също и панталоните си и ги метнах на края на леглото си. Едва тогава пак си легнах, доволен от взетото решение, и с все сили се мъчех да държа очите си отворени.

Пол кротичко спеше. Този път на равни интервали от време, се обаждаха две кукумявки. Едната не беше далеч от прозореца ми, сигурно се беше скрила в голямото бадемово дърво. Гласът на другата, не толкова нисък, но според мен по-приятен, се издигаше от падината. Помислих си: те сигурно са мъж и жена и жената отговаря на мъжа си.

Тънък лунен лъч минаваше през една дупка в капаците на прозореца и чашата на нощната ми масичка блестеше. Дупката беше кръгла, а лъчът — плосък. Реших, че ще помоля татко да ми обясни това явление.

На тавана сънливците^[1] изведнъж започнаха лудешки танц, който завърши с бой, скокове и остри писъци. После настъпи тишина и през тънката стена аз чух хъркането на чичо Жул — спокойно, равномерно хъркане на честен човек или закоравял престъпник. „Според мен — беше казал той, — Марсел заслужи да участвува заедно с нас в откриването.“ Да, Бързоногият елен беше прав: Бледоликите имат двоен език!

И той има смелостта да ме излъже „за мое добро“! Значи да ме хвърли в отчаяние било за мое добро, така ли? А аз толкова нежно го притисках до сърцето си! Тържествено се заклех цял живот да му се сърдя.

След това се замислих върху мълчаливото предателство на баща ми. Обещах си да не споменавам нищо за този плачевен случай, и ускорих крачка по една пътечка, оградена от храсти без бодли, а те галеха босите ми крака. Носех дълга пушка като въдица, която проблясваше на слънцето. Кучето ми — порода шпаньол, с бяла козина на огненочервени петна, вървеше пред мен с нос, забит в земята, и от време на време плачевно излайваше. Но този лай приличаше на нежния вик на кукумявката. Някакво друго куче му отвръщаше отдалече. Изведнъж една огромна птица се изви във въздуха. Имаше лебедов клюн, но това беше скална яребица! С бързия мах на мощните си криле тя полетя право към мен. Царският изстрел! Направих крачка назад, прицелих се, натиснах изведнъж спусъка и дум! в облак от пера яребицата падна в краката ми. Не успях да я вдигна, защото друго пернато вече летеше към мен. Десет пъти, двайсет пъти царският изстрел все ми се удаваше — за голямо учудване на чичо Жул, който току-що беше излязъл от гъсталака с отвратително лице на лъжец. Все пак аз му предложих сметана и му дадох всичките си скални яребици, казвайки му: „Имаме право да лъжем възрастните, когато е за тяхно Добро“. След това се изтегнах под едно дърво и насмалко щях да заспя, ако моето куче не беше ми заговорило на ухото. То зашепна:

— Чуваш ли ги? Тръгват без теб!

Веднага се събудих. Пол стоеше до леглото ми и лекичко подръпваше косите ми.

— Чух ги, когато минаваха пред вратата. Спряха се и се ослушаха. Видях светлината през ключалката. После слязоха на пръсти.

Чешмата в кухнята шумеше. Аз целунах Пол и мълчаливо се облякох. Луната беше залязла. Беше тъмно като в рог. Пипнешком намерих дрехите си.

— Какво правиш? — попита ме Пол.

— Тръгвам с тях.

— Но те не те искат.

— Ще ги следвам отдалече като индианец цялата сутрин. Те казаха, че ще седнат да обядват до някакъв кладенец. И тогава ще се покажа и ако поискат да ме върнат, ще им кажа, че ще се загубя, и те няма да посмеят да го направят.

— Сигурно ще изядеш една хубава плесница.

— Какво да се прави? И друг път съм си патил, понякога просто за нищо.

— Ако се скриеш в храстите, чичо Жул може да те вземе за глиган и да те убие. На него така му се пада, само че ти нали ще умреш.

— Не се тревожи за мен.

И като си послужих с цитат от Фенимор Купър, добавих: „Куршумът, който ще ме повали, не е още отлят.“

— Ами мама? Какво да й кажа?

— Тя долу при тях ли е?

— Не знам. Не съм я чул да слиза.

— Ще й оставя бележка на кухненската маса.

С най-голяма предпазливост, без да докосвам капаците, аз отворих прозореца, покатерих се на перваза и долепих око до лунната дупчица.

Зазоряваше се. Над платата, все още потънали в мрак, върхът на Тауме беше син и розов. Във всеки случай ясно виждах пътя в планината: няма да ми избягат.

Изчаках. От чешмата вече не се лееше вода.

— Ами ако срещнеш мечка? — прошепна Пол.

— Никога не са виждали мечки в този край.

— Може би те се крият. Внимавай. Вземи острия нож от чекмеджето в кухнята.

— Добре че се сети. Ще го взема непременно.

В тишината и двамата чухме стъпки от подковани обувки. После вратата се отвори и затвори.

Веднага изтичах до прозореца и съвсем лекичко разтворих капаците. Стъпките обиколиха къщата. Двамата предатели се показаха и започнаха да се изкачват към боровата гора. Татко си беше нахлупил каскета и беше обул кожените си гамаши. Чичо Жул — с таке и ботуши с връзки. Въпреки неспокойната си съвест бяха хубави и вървяха с ускорена крачка, сякаш бягаха.

Целунах Пол, който веднага си легна, и слязох долу.

Набързо запалих свещта и откъснах лист от тетрадката си:

„Мила майчице, те се съгласиха да ме вземат. Не се Беспокой. Остави ми малко сметана.

Целувам те две хиляди пъти.“

Сложих листчето на видно място върху кухненската маса. После пъхнах в торбичката си парче хляб, две парчета шоколад и един портокал. И стиснал здраво дръжката на острия нож, аз се спуснах след стрелците.