Марсел Паньол
Славата на моя баща (13)

Брат ми Пол беше малко тригодишно човече, с бяла кожа, кръгли бузи, големи, много светли сини очи и със златните къдрици на нашия непознат дядо. Беше замислен, никога не плачеше и самичък си играеше под масата с някоя тапа или ролка за коса. Но неговата лакомия беше учудваща и от време на време избухваше драма: изведнъж той тръгваше напред, клатушкайки се, с разперени ръце, с посиняло лице, на път да се задуши.

Майка ми, ужасена, го тупаше по гърба, бъркаше с пръст в гърлото му или го тръскаше с главата надолу, като го придържаше само за петите, както някога направила майката на Ахил, като го потапяла в реката Стикс.

И тогава с ужасно хъркане Пол изхвърляше някоя едра маслина, костилка от праскова или дълга кожичка от сланина. След това той отново започваше самотните си игри, клекнал като голяма жаба.

Жозеф изглеждаше просто възхитителен. Имаше нов морскосин костюм, достоен за училището на „Шартрьо“. Очилата му, някога с обикновена металическа рамка, сега проблясваха в позлатена рамка, а стъклата им бяха станали още по-кръгли. Вече носеше и връзка като артист — черен гайтан със свободни краища, спуснати надолу. Тази суета се оправдаваше от факта, че той се беше сдружил с колегата си Арно, за да работят заедно в четвъртък^[1] и в неделя сутрин. Копираха стенни географски карти и издателство Видал-Лаблаш им плащаше до сто франка за една карта. В семейния бюджет Видал-Лаблаш означаваше двайсет и пет франка на месец и това двойно име двойно се благославяше.