Марсел Паньол
Славата на моя баща (30)

Първата половина на юли ни се стори безкрайна.

Мебелите чакаха в коридора, а ние чакахме в училище, където не вършехме почти нищо.

Учителите ни четяха приказки от Андерсен или разкази от Алфонс Доде, после през по-голямата част от деня отивахме да играем на двора.

Бавното, но сигурно приближаване на ваканцията с нейните вечни игри правеше игрите в училищния двор незначителни и лишени от очарование и ние не участвувахме в тях на сериозно.

Повтарях си непрекъснато няколко вълшебни думи: „вилата“, „боровите гори“, „хълмовете“, „щурците“. Щурци имаше и по училищните чинари, но аз никога не бях ги виждал отблизо, а пък татко ми беше обещал, че там ще има с хиляди и че почти винаги ще са ни подръка.

Ето защо, слушайки заблудените певци, които ни се подиграваха, невидими във високия листак, аз си мислех без никакво поетично чувство: „на теб, миличък, когато отидем в планината, ще ти пъхна някоя сламка отзад“. Такава е нежността на осемгодишните „ангелчета“.