Марсел Паньол
Славата на моя баща (5)

След няколко години апостолство в снеговете на изгубените махали младият учител се спускал към селата, където пътьом се оженвал за учителката или за пощаджийката. После прекосявал няколко от тези паланки, чиито улици са все още наклонени, и всяко едно от тези спирания било отбелязвано с раждането на едно дете. На третото или четвъртото дете той стигал до околийските градове на равнината и чак след това получавал достъп в окръжния център, но вече доста сбръчкан и с оредяла коса. Той преподавал тогава в училище с осем или десет класа и ставал директор на прогимназията.

Един ден тържествено чествували награждаването му с академическа палма^[1] и три години по-късно той излизал в пенсия, или с други думи — правилникът го задължавал да се пенсионира. Тогава той казвал усмихнато: „най-сетне ще си почина“. С тези думи си лягал и умирал.

Аз познавах много от тези някогашни учители.

Те горещо вярваха в красотата на своята мисия — едно светло доверие в бъдещето на човешкия род. Отнасяха се с пренебрежение към парите и към лукса, отказваха се от повишение, за да дадат предимство на друг или за да продължат започнатото дело в някое затънтено селце.

Един много стар приятел на баща ми, завършил като първенец педагогическото училище, благодарение на този подвиг започнал работа в един марсилски квартал: въшлив квартал, населен с клетници, където нощем никой не смеел да стъпи. Останал там от началото на кариерата си до пенсионирането. Четирийсет години все в същия клас, четирийсет години все на същия стол. И понеже една вечер баща ми го упрекнал:

„Значи ти никога не си имал амбиции“, той отвърнал:

„Ами, имал съм. Смятам дори, че ми провървя. Помисли си само, че за двайсет години моят предшественик е видял как са гилотинирали шест негови ученика. А от моите ученици за четирийсет години само двама са гилотинирани и един помилван в последния момент. Струваше си човек да остане на това място.“

Защото най-забележителното беше, че тези антиклерикали имаха мисионерски души. За да провалят „отчето“ (чиято добродетел смятаха за престорена), те самите живееха като светци и моралът им беше толкова непоклатим, колкото моралът на първите пуритани. Господин училищният инспектор беше техният владика, ректорът^[2] — архиепископ, а папа им беше господин министърът: пишеха му само върху специална хартия и със строго определени традиционни обръщения.

„Също както и свещениците — казваше баща ми, — ние работим за бъдния живот, но те за своя собствен, а ние — за живота на другите.“