Марсел Паньол
Славата на моя баща (28)

Всяка вечер в шест часа аз излизах с татко от училище. Ние вървяхме към къщи, говорейки за нашата работа, и по пътя купувахме дребни неща, който бяхме забравили: дърводелско лепило, винтчета, кутия с боя, дървена пила. Често се спирахме при вехтошаря, с когото се бяхме сприятелили. Там навлизах в истински приказен свят, защото сега ми разрешаваха да ровя навсякъде. Имаше всичко в това дюкянче; но човек никога не можеше да намери онова, което търсеше. Дошли да купим метла, ние се връщахме с корнет или с копие — същото, което по думите на нашия приятел беше промушило принц Бонапарт^[1]. Щом пристигнехме вкъщи, майка ми според установения ритуал ни отнемаше плячката, припряно ми измиваше ръцете и започваше да търка трофеите ни с белина. След това едва ли не хирургическо миене аз се спусках по стълбата в мазето и намирах татко и Пол в „работилницата“.

Тя беше осветена от газова лампа, направена от парче очукана мед, с особена горелка: цилиндричният фитил се подаваше от една медна тръбичка и се издигаше под металическо капаче като гъбка, което разпределяше равномерно пламъка като венче. Това венче беше доста широко и за да може да обгърне целия пламък, лампеното шише, което англичаните много сполучливо наричат „комин“, в основата си красиво се разширяваше.

Баща ми смяташе тази лампа за последна дума на техниката и вярно е, че тя пръскаше обилна светлина и същевременно изпускаше остра, „модерна“ миризма.

Започнахме от сглобяването на столовете. Това беше истинска главоблъсканица, толкова по-трудна за разрешаване, защото пречките не влизаха в дупките и не бяха еднакво дълги. Отидохме да се оплачем на вехтошаря, който отначало се направи на учуден, а после ни даде цял куп пречки, като настояваше да добави и един малък подарък: чифт мексикански стремена.

След като употребихме доста голямо количество лепило — аз разтапях парчетата в хладка вода, — шестте стола бяха сглобени и после полирани.

От дебел канап мама изплете седалките и като завършек, неочаквано за нас, ги обточи с троен ален шнур.

Баща ми нареди столовете край масата в столовата и дълго ги съзерцава, а после заяви, че след такава обработка тези мебели струват най-малко пет пъти повече, отколкото той беше платил за тях. С една дума, ние още веднъж трябваше да се възхитим от умението му да открива чудни „находки“ при вехтошарите.

Дойде ред и на скрина, чиито чекмеджета така здраво се бяха залостили, че се наложи да го разглобим целия и доста дълго да поработим с рендето.

Тези поправки продължиха не повече от три месеца, но в съзнанието ми те заемат значително място, защото тъкмо на светлината на газената лампа аз открих колко сръчни са ръцете ми и каква чудодейна сила се крие и в най-простите сечива.