Марсел Паньол
Славата на моя баща (71)

На другия ден сутринта в единия край на кухненската маса майка ми изготвяше „списъка“ на поръчките или с други думи — какви покупки баща ми трябваше да направи от селото.

— Жабчо — каза ми той, — вземи си торбичката, — ще дойдеш с мен. Списъкът е дълъг и ще съм доста натоварен. Не че ще ми тежи, ами няма как да нося всичко. Смятам да си взема пушката — забелязах един ястреб, който често се върти над курника на госпожа Тофи. Ако го видим тази сутрин, ще си поприказваме малко с него.

Когато списъкът беше готов, татко го прочете на висок глас. В това време мама извади от килера яребиците и ги сложи на масата.

— Какво искаш да правиш? — попита той с разтревожен глас.

— Ще ги оскубя, ще ги изкормя и тази вечер ще ги опържим.

— Клетата ми жена! Това не са кокошки, това е дивеч! И то какъв дивеч! Ще ги изядем чак утре, защото днес би било просто престъпление. Впрочем — каза той, — хрумна ми една идея. Много ми се ще да ги покажа за проверка на Мон де Парпайун. Човек никога не бива да изпуска случая да научи нещо, а този стар бракониер сигурно разбира от тия работи много повече от някои естественици.

Татко закачи двете птици на колана си, после взе пушката си и я метна през рамо.

Тръгнахме много весели. Аз носех трите празни ловджийски чанти, а той вървеше пред мен, като оглеждаше стъпаловидно разположената маслинова гора от двете страни на пътя.

Видяхме ято врабчета, но ловецът на скални яребици с презрение ги отмина.

Бях напълно щастлив, че съм с него, и много се гордеех с успеха му, но се силех да не показвам тази гордост — боях се от порицание.

Един ден господин Арно, който беше страстен рибар, хванал с въдицата огромна чига и донесе в училище снимка от тая рядка слука. По онова време снимките бяха забележителен документ, който увековечаваше спомена за ранното детство, войниклъка, сватбата или някое пътуване в чужбина.

И тъй, върху нещо като пощенска картичка, ние видяхме господин Арно — усмихнат, с изпъчени гърди, с огромен прът в дясната си ръка, а в лявата, вдигната към небето, да държи за опашката бодливата риба.

На масата баща ми описа тази победна картина и си каза мнението:

— Нямам нищо против да е доволен, дето е уловил такова голямо парче, но да се снимаш с риба! До такава степен да ти липсва достойнство! Суетата наистина е най-смешният от всички пороци.

Не го каза грубо, а със снизходителна усмивка, която направи на пух и прах възхищението ми от господин Арно. Затова смятах, че отивахме при Мон де Парпайун с чисто научна цел.

Пристигнахме пред ниския чифлик, където живееше знаменитият Мон. Пред него се разстилаше диво поле, с две дузини маслинови дървета, които, опиянени от свободата, бяха заприличали на огромни храсталаци, защото Мон никога не ги кастреше. Пред вратата, под черницата, той беше възседнал пейката и топеше тънки пръчици в кофа с клей. Гъстите му щръкнали коси, целите посивели, се сливаха с брадата — бяла от едната страна, но от другата ожълтена от фаса в ъгъла на устата му. Очите му бяха черни и пронизващи, косматите му ръце — осеяни с жълти петна.

Той видя яребиците — надигна се и се приближи към нас с отворена уста.

— О, света Богородице! — извика той. — Кой ви ги продаде?

Баща ми лекичко се усмихна:

— Това ми струваше само два изстрела.

— От дубле? — недоверчиво попита Мон. — Два кеклика от дубле?

— Разбира се — отговори татко и с върха на показалеца той поглади черния си мустак.

— И къде ги хванахте?

— В долината на Лансло, точно под бърдото откъм Пас Тан.

Мон претегляше ту едната, ту другата птица в ръцете си.

— Най-странното е, че сте ги открили.

— Защо?

— Защото тези животни, дори и мъртви, летят още пет-шестстотин метра.

— Малкият беше на бърдото и ги е видял, като падат.

— Браво — похвали ме Мон. — Тия дни ще те взема с мен на лов.

И той изказа следната сентенция: „Когато нямаш куче, трябва да имаш деца.“

Тогава баща ми му зададе хиляди въпроси за яребиците, произхода им, навиците им, трудно ли е да се доближиш до тях, колко бързо летят.

От тези въпроси и от отговорите на стария Мон стана ясно, че изстрелът от дубле по тия яребици е истински подвиг, ако не невъзможен, то поне твърде рядък и достоен за голям ловец.

Щом тази истина се потвърди, ние се разделихме с Мон, който беше започнал да ни разказва за своите успехи със суетност, която ми напомни за господин Арно.

Спуснахме се към селото. В бакалницата вече имаше пет-шест клиентки. Баща ми подаде списъка на бакалина, но той, стиснал списъка в ръка, се загледа в птиците и извика: „Глухари“.

Баща ми го изведе от заблуждението и му каза няколко думи за живота и навиците на скалните яребици. Бакалинът предложи да ги претегли на кантара и баща ми се съгласи. И това стана пред очите на събраните клюкарки.

По-едрата птица стигаше до кило и петстотин и тридесет грама, а другата — кило и двеста и шестдесет грама, защото бакалинът държеше да ги претегли съвсем точно. Една спретната старица (оказа се слугинята на кюрето) ни посъветва да ги напълним с девесил, преди да ги сложим на шиш, и в самото начало да не ги доближаваме до пламъка. Шишът трябваше да се доближава постепенно, най-много на три пъти. Като награда за тези ценни съвети тя поиска разрешение да вземе едно перо от опашката и по този начин лиши един вожд на пеоните от това украшение. А всички купувачи, които идваха, гледаха с уважение ловеца, способен да убие такива редки птици.

Оставихме списъка на бакалина, който обеща всичко да приготви, а татко ми каза:

— Ще трябва да поразпитаме господин Венсан.

Господин Венсан беше архивар в общината и приятел на чичо Жул. Той прекарваше почивката си в родното си село.

На улицата ние срещнахме пощаджията, който също ловуваше по земите на Алош. Той пръв ни спря и аз се учудих, че взе да масажира с палеца и показалеца си вратовете на яребиците.

— Между нас казано, — зашепна той, — вие сте ги хванали с примка.

— Нищо подобно! — извика татко. — Аз ги убих от дубле и имах късмет да ги уцеля с „царския изстрел“.

Но пощаджията „завиждаше на улова“ и все опипваше вратовете на птиците, с надежда да открие нещо нередно. Тогава баща ми духна в перата и му показа смъртоносните наранявания, а пощаджията недоверчиво ги огледа. Трябваше след това да му се разкаже за калибъра на пушката, номера на сачмите, разстоянието, часа и мястото на стрелбата. Най-после той се пребори със завистта си и призна успеха на баща ми.

— Господине — каза той, — свалям ви шапка. Тези животни ги дебна вече две години, стрелял съм по тях пет пъти и имам всичко на всичко четири пера. Разрешете ми да ви стисна ръката.

През това време селските дечурлига се бяха събрали и шумно се възхищаваха. Като стигнахме до площадчето, ние се натъкнахме на кюрето, зачело молитвеника си до чешмата, в очакване по шума на струята да разбере, че стомната му се е напълнила.

Щом чу да се задава нашата групичка, той вдигна глава и понеже „тези хора се възползуват от всичко“, широко се усмихна на баща ми и с приятен глас му каза:

— Господине, ако тези царски яребици не са купени, разрешете ми да ви поздравя.

За пръв път в живота си виждах баща ми застанал срещу лукавия неприятел и за мое голямо учудване той много учтиво му отговори:

— Хванах ги в падинката на Лансло.

— Рядко съм виждал толкова красиви птици — каза кюрето — и си мисля, че свети Юбер е бил с вас.

— Свети Юбер и дванайсеткалибрената ми пушка.

— А също и вашата ловкост — заяви кюрето. — Мъжката яребица е стара, но женската е двегодишна… Баща ми беше голям ловец и затова разбирам от тия неща. Тази яребица не е Caccabis Rufa, която е много по-малка. Това е Caccabis saxatilis, което ще рече скална яребица, или както още я наричат гръцка яребица, а в Прованс — кеклик.

— Откъде идва това название? — попита баща ми.

— Може да ви се сторя много начетен, но трябва да ви призная, че моите познания в тази област са отскоро — каза кюрето. — Някакъв селянин вчера ми говори за скалните яребици и от любопитство потърсих етимологията на тази дума. И добре сторих, ето че и вие се интересувате от този въпрос. В речника пише, че това е френска дума, дошла от една стара провансалска дума, която означава груба ключалка. Сигурно птицата е кръстена така заради малко стържещия крясък, който издава. Но моето скромно мнение е, че това обяснение не е съвсем задоволително. Ще попитам каноника, който утре ще бъде на обяд у дома, и ако ми каже нещо интересно, ще ви го предам с най-голямо удоволствие. Извинете ме, стомната ми се напълни, а и камбаната ме зове.

Той учтиво повдигна баретата си, баща ми повдигна каскета си, после кюрето взе стомната и си тръгна.