Марсел Паньол
Славата на моя баща (6)

И понеже баща ми също бил сред отличниците на своя випуск, и той бил запратен като доброто за посев семе, макар и недалеч от Марсилия.

Той попаднал в Обан — една паланка с десет хиляди жители, сгушена сред хълмовете по долината на река Ювон и пресечена от прашния път, който свързвал Тулон с Марсилия. Там печали керемиди, тухли и стомни, пълнели кървавици и наденици и щавели кожи, които нямали скъсване. Там произвеждали също така шарени глинени статуетки, които служели за коледна украса.

Баща ми, който се казваше Жозеф, по онова време бил млад, мургав мъж, среден на ръст, но не и дребен. Носът му беше доста внушителен, но идеално прав и много сполучливо скъсен от мустаците и очилата му с овални стъкла, оградени от тънка метална рамка. Гласът му беше плътен и приятен, а косата му — синкавочерна, се къдреше естествено, когато валеше дъжд.

Един ден той срещнал дребничка черноока шивачка, която се казвала Огюстин и му се видяла толкова красива, че веднага се оженил за нея.

Никога не разбрах как са се запознали, защото вкъщи не говореха за тези неща. От друга страна, по този въпрос аз нито веднъж нищо не съм ги питал, защото не си представях нито младостта им, нито детството им. Баща ми беше двайсет и пет години по-възрастен от мен и това положение беше неизменно. Те ми бяха майка и баща, откакто свят светува и завинаги.

Зная само, че Огюстин била заслепена от срещата с този младеж със сериозен вид, който така сръчно се целел в топката и печелел неизменно по петдесет и четири франка на месец. Тя се отказала тогава да шие на другите и се пренесла да живее в апартамента, станал двойно по-приятен, защото не трябвало да се плаща наем за него.