Марсел Паньол
Славата на моя баща (29)

Един прекрасен ден, беше четвъртък, ние можахме да наредим в коридора на къщата мебелите за вилата.

Поканихме чичо Жул, за да има кой евентуално да ни похвали, а нашият приятел — вехтошарят, дойде като експерт.

Чичо изрази възхищението си, а вехтошарят направи оглед на мебелите. Той похвали клиновете, одобри сглобяването, намери, че слепванията са идеални.

И понеже всички мебели, взети заедно, не приличаха на нищо, той заяви, че това е „селски провансалски стил“, а чичо Жул важно се съгласи с него.

Майка ми беше възхитена от красотата на мебелите и както татко беше предсказал, — не откъсваше очи от тях. Тя най-вече се любуваше на една еднокрака кръгла масичка, която аз от прекалено старание бях покрил с три пласта „махагонов лак“. Масичката наистина радваше окото, но беше по-добре човек да я гледа, отколкото да я пипа, защото сложеше ли някой длани върху нея, спокойно можеше да я повдигне и да я пренесе на друго място, също като фокусник. Мисля, че всички забелязаха това неудобство, но никой не каза нито дума, за да не помрачи големия успех на нашата изложба.

Впрочем по-късно аз имах удоволствието да се убедя, че една малка грешка може да крие големи предимства: тази масичка, сложена като ценна мебел в един добре осветен ъгъл, привлече, поне през първата година, толкова много мухи, които се полепиха по нея, че хигиената и тишината в столовата през ваканцията бяха осигурени.

Накрая, преди да си тръгне, щедрият експерт отвори един стар куфар, който беше донесъл със себе си. Той извади оттам една огромна лула, чиято глава, издълбана от цяло коренище, беше голяма, колкото моята, и подари тази лула на баща ми „като нещо оригинално“. После поднесе на майка ми гердан от миди, принадлежал някога на царица Ранавало, и след като се извини, че не е предвидил подарък за чичо Жул, но че „неговото не се губело“, той ни напусна с церемониални поклони.