Марсел Паньол
Славата на моя баща (40)

Изведнъж забелязах, че мама вървеше трудно заради затворените обувки с високи токчета.

Без да кажа нито дума, настигнах каруцата и успях да измъкна куфарчето, което бяха пъхнали под въжетата отзад.

— Какво правиш? — попита мама изненадано.

Сложих куфарчето на земята и извадих от него платнените обувки на мама. Не бяха по-големи от моите. Чудна, нежна усмивка грейна на лицето й и тя ми каза:

— Не можем да спрем тук, глупчо.

— Защо? Ще ги настигнем.

Седнала върху един крайпътен камък, тя се преобу под строгия надзор на Пол, дошъл да присъствува на тази церемония, според него доста смела от гледна точка на приличието. Той все се озърташе, за да се увери, че никой не може да види мамините чорапи.

Мама ни хвана за ръце и бегом настигнахме каручката. Аз сложих ценния багаж на мястото му. Колко мъничка изглеждаше мама сега! Сякаш беше на петнайсет години. Страните й се бяха зачервили и аз с удоволствие забелязах, че прасците й изглеждаха по-дебели.

Пътят все така се изкачваше и ние се приближавахме до боровите гори. Вляво хълмът се спускаше на тесни тераси до самия край на една зелена долчина. Франсоа казваше на баща ми:

— Ей онуй място също има две имена: понякога му викаме Долът, понякога Ручеят.

— Я! — извика зарадван татко, — значи има и ручей?

— Разбира се! И то какъв!

Татко се обърна към нас:

— Деца, в долчината има ручей.

На свой ред селянинът се извърна и добави:

— Когато вали, разбира се.

Терасите на този дол бяха покрити с маслинови дървета, засети в кръг по три-четири в едно гнездо. Те се накланяха малко назад, за да има място короната им да се разгъне. Срещаха се и бадеми с нежно зелен цвят, и лъскави кайсии.

Не знаех названията на всички тези дървета, но веднага ги обикнах. Земята между тях беше необработена, покрита с жълто-кафява трева — от селянина научихме, че я наричали „бауко“. Би казал човек, че е сено, но това беше естественият й цвят. През пролетта, за да вземе участие в общото ликуване, тя прави усилие и слабо се раззеленява. Но въпреки хилавия си вид е жизнеспособна и жилава, както всички растения, които не служат за нищо.

Тъкмо там за първи път видях тъмнозелени снопчета трева: те стърчаха от тази „бауко“ и напомняха ниски маслинови дръвчета. Аз се отклоних от пътя и отидох да пипна листенцата им. Те изпускаха силен аромат и аз сякаш потънах в благовонен облак. Беше някаква непозната миризма, тревожна и трайна, тя ме замая и проникна чак до сърцето ми. Това беше мащерка, която расте из пустеещите земи. Тези треви бяха дошли да ме посрещнат, за да подскажат на малкия ученик какъв е ароматът, възпят от Вергилий^[1].

Откъснах няколко стръкчета и като ги миришех, настигнах каручката.

— Какво е това? — попита мама.

Тя взе стръкчетата от ръцете ми и вдъхна дълбоко аромата.

— Прясна мащерка — каза тя, — чудесна подправка за задушен заек.

— Мащерка ли? — обади се Франсоа с известно пренебрежение. — По̀ си струва да сложите девесил.

— А то какво е?

— Нещо като мащерка и нещо като мента. Не може да се обясни. Ще ви го покажа.

После той взе да говори за ригана, за розмарина, за градинския чай и за копъра. С тях трябваше да се „натъпче коремът на дивия заек“ или да се накълцат „на много, много ситно“, с „едно голямо парче сланина“.

Мама слушаше много внимателно, а аз помирисвах свещените стръкчета и ме беше срам.