Марсел Паньол
Славата на моя баща (42)

Между голямата смокиня на терасата и къщата беше спряла малка талига, а двата коня хрупаха овес в зобници, закачени на главите им.

Чичо Жул, по риза, със запретнати ръкави, вече приключваше с разтоварването на мебелите си, или по-точно повдигаше ги от края на колата и ги стоварваше върху широкия гръб на носача.

Леля Роз се бе разположила на един плетен стол на терасата и хранеше братовчеда ни Пиер с биберон, а той изразяваше възторга си, като си мърдаше пръстите на краката.

Чичо Жул беше доста зачервен и много по-весел, откогато и да било друг път: говореше на висок глас и търкаляше р-то, като кречетало. Върху една кръгла желязна масичка имаше две празни бутилки и трета, наполовина пълна с червено вино.

— А, ето ви и вас, Жозеф! — извика той с удивителна радост. — Ето ви най-сетне и вас! Вече се питах дали не сте катастрофирали по пътя.

Баща ми го изгледа доста хладно.

— Във всеки случай имало е с какво да ни чакате — и той посочи с пръст трите бутилки.

— Драги ми приятелю — каза чичо, — ще разберете, че виното е жизнено необходима храна за физическия работник и най-вече за носача. Искам да кажа — домашното вино, а това е от моя край. Всъщност вие сами, когато разтоварите мебелите си, с удоволствие ще обърнете едно канче!

— Драги ми Жул — на свой ред каза татко, — аз може би ще отпия два пръста, за да уважа вашето производство, но няма „да обърна едно канче“, както така добре се изразихте. Канче от това вино навярно съдържа дванадесет децилитра чист алкохол, а аз не съм свикнал с тази отрова, за да понеса такава доза. Ако тя се инжектира подкожно, ще е достатъчна да убие три големи кучета. Вижте впрочем до какво състояние е довел алкохолът този човек!

Той посочи носача, който дъвчеше провисналия си мустак и запъхтян, със зачервени очи и клатушкайки се отиде до колата, грабна една нощна масичка под едната си ръка, два стола под другата и като се засили, опита се да мине през вратата. Но се заклещи, чуха се две изпращявания, а натискът на нощната масичка изкара от внушителното му шкембе едно оглушително оригване.

Мама се извърна, за да се посмее, а леля Роз прихна. Пол беше на върха на радостта, но на мен не ми беше до смях: очаквах да видя как носачът ще се строполи сред парчетата от мебелите в агонични гърчения.

Вместо да се притече на помощ на този нещастник (представях си как изглежда черният му дроб!), чичо Жул целият почервеня от гняв:

— Как може така. Дявол да го вземе, как може така! Не виждате ли, че тази вррата е пррекалено тясна, за да…

— Точно така. Мислех си го, ама вие го казвате — изхълца носачът, — да не съм я правил аз тая врата.

— Господинът има право — намеси се татко. — Той не е правил тази врата и той сам не е направил главата. Понеже едното не върви с другото, няма смисъл да упорствувате. Впрочем вашите мебели са вече разтоварени, а за моите той не ми трябва. Освен това той сигурно е уморен и понеже денят му свърши, по-добре ще е да се върне в града.

— Ето един човек, който говори умно — заяви носачът. — Вече минава пет часът и аз съм глава на семейство, на всичко отгоре имам и херния, може да не ви се вярва, но ако искате, ще ви я покажа.

— Вие сте пияница и глупак — извика чичо Жул.

Онзи с хернията стана заплашителен:

— Не знам кое ме спира да ви счупя главата.

Мама и леля скочиха ужасени, баща ми се намеси, а пияницата го отблъскваше и все повтаряше:

— Не знам кое ме спира.

Пол, целият пребледнял, се скри зад ствола на смокинята. Аз търсех с очи някой остър камък, когато един глас се провикна:

— Я погледни малко насам и ще видиш кое те спира.

Беше Франсоа. Той вървеше към нас спокоен, но стиснал в ръката си подпората. Носачът се извърна към него разярен и се развика:

— Какво? Какво?

— Дърво! Дърво! — отговори Франсоа.

— И таз хубава! — възкликна носачът.

— Хубаво го погледни! — извика Франсоа, претегляйки в ръката си подпората, като познавач, а после се обърна към чичо Жул:

— Платихте ли му?

— Не съм — каза чичо Жул. — Дължа му седем франка и половина.

— Платете му — отсече Франсоа.

Чичо Жул подаде на пияницата три сребърни монети.

— А бакшиш? — попита носачът.

— И без това доста си пийнахте, стига ви — обади се татко.

— Вие сте банда мръсници — кресна носачът.

— Хайде, измитай се! — подвикна Франсоа. — Качвай се на седалката. Ще ти помогна да обърнеш.

Той така го погледна, че пияницата изведнъж омекна:

— Ти си приятел — заговори той, — ти разбираш живота. А пък тези боржуи… Боже опази! Може да съм си спукал воденичката с тази мръсна масичка, а те не ми дават бакшиш. Но това няма да им се размине току-така! Ще им струва по-скъпо от данъците!

Той едва събра юздите, а през това време Франсоа, здраво хванал поводите, извъртя конете.

Щом колата бе изкарана благополучно на пътя и обърната в правилна посока, той отиде и взе камшика си от каруцата и докато носачът, размахвайки юмруци, изричаше мрачни заплахи по наш адрес, Франсоа нададе див вик и с все сила удари животните с камшика си.

И сред облак от прах, със скрибуцане и проклятия, талигата изчезна в миналото.