Марсел Паньол
Славата на моя баща (33)

Най-сетне той се показа.

Каручката беше светлосиня, толкова светла, че се виждаха жилките на дървото. Колелата й бяха много високи и се кривяха настрани, така че при всяко тяхно превъртане каруцата се разтърсваше и проскърцваше. Шините подскачаха по паважа, стръките стенеха, под копитата на мулето изскачаха искри. Това беше колесницата на приключенията и надеждите.

Селянинът, който я караше, нямаше нито сако, нито риза, а само плетена жилетка от дебела вълна, сплъстена от мръсотия.

На главата му — безформен каскет с провиснала козирка. Но на лицето му с израз на римски император, блестяха хубави бели зъби.

Той говореше на провансалско наречие, смееше се и плющеше с дългия камшик с дръжка от сплетена тръстика.

С помощта на баща ми и много затруднени от малкия Пол, който се залавяше за най-тежките мебели, като си въобразяваше, че помага, селянинът натовари каруцата, което ще рече — струпа мебелите едно връз друго. След това той закрепи багажа с цяла плетеница от въжета, въженца и канапи, а най-отгоре метна един разпокъсан брезент. Чак тогава извика на провансалски: „Вече всичко е наред“, и като хвана поводите на мулето, с няколко обидни ругатни и яростни подръпвания на юздата, накара това не особено чувствително животно да тръгне.

Ние придружихме нашето имущество, като погребална колесница, до булевард Мерантие. Там се разделихме със селянина и отидохме да се качим на трамвая.