Марсел Паньол
Славата на моя баща (12)

От Сен-Лу баща ми прелетя като комета, защото за негова голяма изненада от предградията изведнъж го назначиха редовен учител в училището на ул. Шмен дьо Шартрьо, най-голямото общинско училище в Марсилия. Ръководеше се от директор, който не преподаваше в клас и беше нещо като директор на лицей. Той можеше да отиде при инспектора, когато поиска, и беше член на комисията за издаване на свидетелства за завършено начално и дори средно образование.

Впрочем портиерът на училището беше споменал в мое присъствие пред възхитения ми баща, че дванайсетте учители на „Шартрьо“ били „елитът на учителите“ и че след четири-пет години служба онези, които желаели, били веднага назначавани за директори и много често в самата Марсилия.

Тези думи на портиера често се споменаваха вкъщи и майка ми, която много се гордееше с това изказване, го повтори пред госпожа Мерсие и госпожица Гимар, като добави, че този портиер като че ли малко преувеличава, но изглежда сама не вярваше на думите си.

Тя беше все така бледа и нежна, но щастлива до своя Жозеф, двете си деца и съвсем новата си шевна машина. Това чудно съвременно изобретение ми даваше възможност да й помагам в работата. Коленичил под малката масичка, до полата й, аз задвижвах широкия педал с ръце и той се клатеше напред-назад, а по даден знак го спирах веднага.