Марсел Паньол
Славата на моя баща (19)

Минаха две години. Аз усвоих простото тройно правило, с неизказана радост научих за съществуването на езерото Титикака, после за Луи Вироглавия и за тия отчайващи правила, на които се подчиняват миналите причастия.

От своя страна брат ми Пол беше захвърлил буквара и вечер в леглото си пристъпваше към изучаване философията на „Пие Никле“^[1].

Точно когато двамата бяхме отишли за два дена при леля Роз по случай празника Шандльор, когато се правят палачинки, ни се роди сестричка.

Тази злополучна покана ми попречи да проверя внимателно смелата хипотеза на Манжапан, с когото седяхме на един чин и който твърдеше, че децата се раждали от пъпа на майка си.

Тази мисъл отначало ми се стори абсурдна. Но една вечер, след като доста дълго разглеждах пъпа си, установих, че той наистина прилича на илик и че в средата има нещо като копче. Оттук стигнах до извода, че разкопчаването е напълно възможно и че Манжапан сигурно е казал истината.

Обаче веднага си помислих, че мъжете не раждат деца. Те само имат синове или дъщери, които им казват „татко“, но сигурно е, че майките раждат децата, както става с котките и кучетата. Значи моят пъп не можеше нищо да направи. Тъкмо обратното — неговото съществуване у мъжете отслабваше до голяма степен авторитета на Манжапан.

В кое да вярвам? Какво да мисля?

Във всеки случай, понеже ни се беше родила сестричка, сега беше моментът да отворя очи и да наостря уши, за да разгадая голямата тайна.

Като се връщахме от леля Роз, докато прекосявахме равнината, аз със закъснение направих едно важно откритие: от три месеца насам майка ми външно се беше променила и вървеше като раздавача по Коледа — много изпъчена. Една вечер Пол разтревожено ме беше попитал: „Какво има нашата Огюстин под престилката си?“ и аз не се сетих какво да му отговоря.

Видяхме я отново, усмихната, но бледа и безсилна, тя лежеше на големия креват. До нея, в люлката едно малко създание се мръщеше и надаваше писъци. Хипотезата на Манжапан ми се стори доказана и аз нежно целунах мама, мислейки за нейните страдания, когато са разкопчавали пъпа й.

Първоначално малкото същество ни се видя чуждо. На всичко отгоре майка ни му подаваше гърдата си, а това много смущаваше и плашеше Пол, който казваше: „Бебето яде мама четири пъти на ден.“ Но когато това същество започна да прохожда и да бърбори, то ни разкри колко сме силни и разумни и ние го приехме веднъж завинаги.