Марсел Паньол
Славата на моя баща (67)

Пред мен се издигаше едва забележим склон. Земята не беше нищо друго, освен една огромна плоча от синкав варовик, набраздена от пукнатини, целите оградени от мащерка, седефчета и лавандула. От време на време, от голия камък изскачаше някакъв хвойнов храст, източен нагоре, или бор, не по-висок от мен самия, но с дебел и възлест ствол, който никак не съответствуваше на тази височина. Виждаше се, че това вечно гладно дърво от години водеше ожесточена борба с камъка и че за една-единствена капка жизнен сок трябваше дни наред търпеливо да полага усилия.

Вляво от мен — върхът на Тауме, понеже непрекъснато се потапяше в небето, беше станал бледосин, като посинен със синка и аз вървях към лявото му рамо, а топлият въздух се изпаряваше и трептеше. На всеки сто метра според индианския ритуал аз се спирах и на три пъти правех дълбоки вдишвания.

След двайсет минути стигнах до подножието на върха и пейзажът се измени. Обрасло със зеленина дере пресичаше скалистото плато: между срутените каменни блокове — големи борове и високи храсти. Аз лесно стигнах до дъното на това дере, но ми беше невъзможно да премина на противоположния скат — отдалече не бях успял добре да преценя колко е високо, и продължих да вървя в подножието на отвесните скали, уверен, че ще намеря някаква пролука.

Лекият бяг на индианския вожд взе да се забавя — виещите се стебла на повета и преплетените клони на кукуча, образуваха истинска завеса, а дребните листа на пърнара, всяко едно с по четири симетрични шипа, влизаха в платнените ми обувки, които леко зееха отстрани, когато стъпвах на пръсти. От време на време аз се спирах, свалях обувките си и удрях с тях по скалата, за да изтръскам бодилчетата.

Всеки миг пред мен изхвръкваше някоя птица или прелиташе над главата ми. Не виждах по-далече от десет метра пред себе си. Дърветата, гъсталакът и двете стени на дерето скриваха от погледа ми останалия свят. Започнах леко да се тревожа, затова измъкнах от торбата си опасния остър нож и силно стиснах дръжката му.

Въздухът не потрепваше, а силните планински аромати като невидим дим се стелеха по дъното на дерето. Мащерката, лавандулата и розмаринът примесваха своя мирис на зелено с мириса на златистата смола, чийто проточени, застинали сълзи блестяха в полусянката върху черната кора на дърветата. Вървях, без да вдигам ни най-малък шум, сред пълна тишина, когато изведнъж на няколко крачки от мен гръмнаха ужасни звуци. Това беше истинска какофония — сърцераздирателни ридания и отчаяни вопли се смесваха със звуците на тромпети, които някой сякаш надуваше с все сила. Тези странни звуци бяха осезаеми като кошмар и ехото на дерето ги усилваше и умножаваше.

Замръзнах на място цял разтреперан, вледенен от страх. Врявата изведнъж секна, настъпи мъртва тишина и тя ми се стори още по-ужасна.

В този миг зад мен по скалистия рид един заек в устремния си бяг блъсна някакъв камък и той падна върху камара от сини камъчета, натрупани ветрилообразно върху отвесната стръмнина, подобна на балкон. Камарата се раздвижи сред адски трясък и гръм и като се свлече, посипа се по краката ми. Тогава нещастният вожд на команчите подскочи като подплашено животно и в миг се покатери на едно дърво, обгърнал стеблото му с ръце. Притисках това стебло до сърцето си, сякаш беше мама. Дишах дълбоко. Ослушвах се. Искаше ми се да чуя някой щурец… но по тези места щурци не се срещаха.

Клонакът край мене беше непроницаем. Долу върху сухите вейки виждах как блести острието на ножа ми.

Приготвих се да сляза безшумно, когато заплашителната какофония избухна отново, още по-ужасна отпреди. Обзет от панически страх, аз се изкачих почти до върха на бора, без да мога да овладея слабите си стенания. И изведнъж видях на най-високите клони на един изсъхнал дъб десетина ослепителни птици: крилата им бяха яркосини, пресечени от две бели черти, шийката и трътката — светлобежови, опашката — в черно и синьо, а човката — канареножълта. Без никаква причина и сякаш за свое собствено удоволствие, отметнали назад глава, те крещяха, викаха, стенеха, мяукаха, с демонична сила. Гневът измести страха ми. Плъзнах се до долу, грабнах ножа си и един чудесен плосък камък и изтичах до дървото на тези ненормални птици. Но от шума на стъпките ми целият рояк се вдигна във въздуха и пренесе смешната си врява на друг бор, високо на бърдото.

Аз седнах върху парещите камъчета под предлог, че пак трябва да изтръскам обувките си, а всъщност за да се съвзема от преживелиците, и изядох парче шоколад. Вслушах се да доловя някакви шумове, но на хълма се беше възцарила мъртва тишина. Как! Нима е възможно? Нито един ловец в деня на откриването на ловния сезон? Едва по-късно разбрах, че местните жители никога не излизали този ден на лов, сякаш да поискат „разрешително“ да ловуват на собствените си земи би било унизително за тях, а пък усърдието на полицаите от Обан, което особено се усилвало през този ден, ги плашело.

Погледнах зад себе си, за да видя колко път съм изминал и видях високо в небето една непозната за мен планина, чийто скалист връх се издигаше най-малко на петстотин метра височина. Това беше планината Тауме, но тъй като никога не бях я виждал откъм тази страна, не я познах. Така, първият астроном, който види обратната страна на луната, ще зарегистрира ново небесно тяло.

Отначало се обърках, после се разтревожих. Пак погледнах към нея, огледах се наоколо: не видях никакъв белег, по който да се ориентирам. Тогава реших да се върна вкъщи, или по-точно около къщи; защото за да се спася от позор, реших да не се показвам. Щях да чакам на края на боровата гора завръщането на ловците и да се прибера заедно с тях.

И тъй, аз се върнах назад. Това ми се струваше много лесно, не знаех, че нещата край нас могат да бъдат коварни: пътищата, които оставяме зад себе си, се възползуват от това, за да се преобразят; пътечката, която е завивала надясно, на връщане променя решението си и завива наляво. По-рано тя се е спускала по лек наклон — ето че сега се катери нагоре, а дърветата си разменят местата. Но тъй като аз бях в дъното на едно дере, не биваше да се поддавам на съмнения. Трябваше само да направя полукръг, да изкача възвишението, без да обръщам внимание на тези дяволски номера.

И стиснал ножа в ръка, аз тръгнах обратно. Като истински вожд на команчите започнах да търся следите си: отпечатък от стъпки, изместен камък, пречупен клон. Но нищо подобно не видях и си помислих колко умен е бил Палечко, този гениален изобретател на предварително очертания път. Но беше късно да последвам примера му.

Изведнъж се спрях пред нещо като път: падината се разделяше на три дерета и всяко едно, разчепатено, се катереше нагоре, до откритата страна на тайнственото възвишение. Не бях видял при слизането другите две… Как беше станало това? Размислих, оглеждайки последователно всяко от трите разклонения. Изведнъж разбрах: храстите бяха по-високи от мен; при слизането, гледайки право пред себе си, съм виждал сама дерето, по което вървях, а то, както вече споменах, доста криволичеше. Но къде се беше дянал моят път? Трябваше да поразмисля и да разбера, че бях слязъл в първото дере от лявата ми страна, щом като върху платото не бях пресякъл нито едно от другите дерета. Нещастният вожд на команчите обаче беше загубил и ума и дума — тръшна се на земята и зарева с глас.

Но бързо разбрах колко срамно и безсмислено е отчаянието. Трябваше да направя нещо, трябваше да действувам бързо, като мъж. И най-напред — да възстановя силите си, защото, въпреки че глезените ми бяха невероятно яки, аз почувствувах умора и това много ме разтревожи.

В началото на едно от деретата се издигаше един вечно зелен дъб със седем или осем ствола, разположени в кръг, и техните тъмнозелени клони се издигаха над остров от храсти, където бодливите жълтуги се преплитаха с пърнара. Този зелен и бодлив гъсталак ми изглеждаше непроходим, но аз прекръстих моя нож в „мачете“ и започнах да си проправям път.

След четвърт час непрекъснати усилия и хиляди парливи боцкания, най-после стъпих в защитния кръг трева сред стволовете на дърветата и се наместих удобно, с чувство на облекчение, че съм вън от опасност: никой не можеше да ме види и, от друга страна, си казах, че мога лесно да се покатеря на дървото — неоценимо предимство, в случай че срещна ранен глиган. Излегнах се по гръб на меката трева с ръце под тила. В центъра на вечно зеления дъб се виждаше голям къс небе, а точно в средата, някаква хищна птица, почти неподвижна, наблюдаваше околния пейзаж. Помислих си, че този лешояд или кондор в момента вижда дори баща ми и чичо ми как си пекат пържолите върху жаравата от розмаринови клони, защото слънцето беше на зенита.

След като си починах няколко минути, аз отворих торбичката си и с голям апетит изядох хляба и шоколада. Но не бях взел нищо за пиене и гърлото ми беше пресъхнало. Прииска ми се да излапам портокала, но истинският команч знае да предвижда и лошите удари на съдбата и аз го пъхнах обратно в торбичката, защото можех да се възползувам и от друго средство, за да утоля жаждата си: благодарение на Гюстав Емар знаех, че е достатъчно да смучеш някое камъче като бонбон, за да усетиш приятно разхлаждане в устата. Предвидливата природа щедро беше надарила с камъни тази безводна местност. Избрах едно съвсем гладко камъче, голямо колкото бобено зърно, и го сложих под езика си, според описанието.

Дерето отдясно се изкачваше към небето; видях, че на петстотин метра пред мен то се спираше пред камара срутени камъни и това сигурно щеше да ми даде възможност да стигна до платото. Най-после щях да обгърна с поглед местността, можеше да видя селото, можеше — нашата къща. Увереността ми веднага се възвърна и с лека стъпка аз отново тръгнах.