Марсел Паньол
Славата на моя баща (34)

Железарията проблясваше и скърцаше, стъклата трепереха и подрънкваха, а на всеки завой се чуваше дълго пронизително скрибуцане. Така вълшебният превоз се отправи към бъдещето.

Понеже нямаше място да седнем, стояхме прави и — о чудо на чудесата! — на предната платформа. Виждах гърба на ватмана, който с ръце върху двете ръчки и с царствено спокойствие ту усилваше, ту укротяваше устрема на чудовището. Този всемогъщ човек ме очарова и аз си го представях забулен в някаква загадка — нали емайлираната табелка забраняваше на всеки, който и да било, да разговаря с него, навярно, за да не издаде някоя от тайните, които знаеше.

Бавно, търпеливо, възползувайки се от друсането и от внезапните спирания, аз се промъкнах между съседите и най-после стигнах до ватмана, изоставяйки Пол на печалната му съдба: заклещен между двама дългокраки полицаи, той при всеки тласък на колата политаше напред и забиваше нос в задника на една обемиста дама, която заплашително се клатеше.

И тогава блестящите релси с главозамайваща скорост полетяха към мен, вятърът повдигна козирката на каскета ми и забръмча в ушите ми: за две секунди ние задминахме един галопиращ кон.

Никога вече, дори на най-модерните коли, аз не изпитах това чувство на тържествуваща гордост, че ето на, аз, малкият човек, съм победител на пространството и времето.

Но това бързоходно средство от стомана и желязо, макар и да ни доближаваше до хълмовете, не ни откара дотам. Трябваше да го оставим в най-крайния квартал на Марсилия, някакво си място, наречено Ла Барас, и трамваят продължи лудия си бяг към Обан.

Баща ми, разгънал някаква скица, ни изведе на един тесен, прашен път, който минаваше между две кръчми и продължаваше извън града. Ние тръгнахме по него с бодра крачка, следвайки нашия Жозеф, който носеше сестричката ни на раменете си.

Този провансалски път беше много красив. Минаваше между каменни стени, напечени от слънцето, а отгоре към нас се накланяха широки смокинови листа, храсти от скребър и вековни маслинови дървета. Избуялите в подножието на стените гъсти бурени и къпини показваха, че усърдието на кантонера не стигаше за цялата ширина на пътя.

Чувах песен на щурци, а на жълтата като мед стена неподвижни фигурки с отворена уста пиеха слънчеви лъчи. Това бяха малки сиви гущерчета с оттенък на блестящ графит. Пол веднага се спусна да ги лови, но донесе само потрепващи опашки. Татко ни обясни, че тези очарователни животинчета на драго сърце се разделят с опашките си, както крадците, спасявайки се от преследвачите, оставят понякога дрехата си в ръцете им. Впрочем след няколко дни на гущерите им израства нова опашка, в случай че пак им се наложи да се спасяват с бягство.

След около час вървене пътят ни се пресече с друг път и пред нас се откри нещо като кръгла площадка, съвършено пуста, само в единия край имаше каменна пейка. Мама седна, а татко разгъна скицата.

— Ето мястото, където слязохме от трамвая — каза той. — Ето мястото, където се намираме сега. А ето и кръстопътя Четирите годишни времена, където ни чака нашият превозвач, освен ако не го изпреварим и не се наложи ние да го чакаме.

Аз с учудване разгледах двойната черта, която бележеше пътя — тя правеше огромен завой.

— Строителите трябва да са луди, щом като са направили такъв крив път — извиках аз.

— Строителите не са луди — отвърна татко, — ами нашето общество е глупаво устроено.

— Защо? — попита мама.

— Защото зад тези стени се простират четири-пет големи имения, през които пътят не е могъл да мине, и затова се налага да заобикаляме толкова много. Ето — добави татко, показвайки ни една точка върху картата — нашата вила… По права линия тя е на четири километра от Ла Барас. Но заради няколко едри собственици, ще трябва да извървим не четири, а девет.

— Много е за децата — каза мама.

А аз си помислих: „много е за мама“. Затова, когато татко стана да тръгва, аз го помолих за още няколко минути отдих под предлог, че глезенът нещо ме боли.

Още цял час вървяхме край стените, принудени да се въртим между тях също като онези малки топчета, които играчът търпеливо насочва към определена точка, а те все не попадат в нея.

Пол щеше да започне отново да лови опашки от гущери, но мама го разубеди, и то с такива трогателни думи, че очите му се напълниха със сълзи. Тогава той замени тази жестока игра с лов на скакалци, като ги сплескваше между два камъка.

През това време баща ми обясняваше на мама, че в бъдещото общество всички замъци ще бъдат превърнати в болници, всички стени ще бъдат съборени и всички пътища прави като конец.

— Значи — каза мама, — ти искаш пак да има революция.

— Не, революция не трябва да се прави. Думата революция не е сполучлива, защото означава пълен обрат, в резултат на което онези, които са горе, слизат долу, но после пак се качват на първоначалното си място. И всичко започва отначало. Тези недостойни стени не са били издигнати по времето на Стария режим. И нашата република не само че ги търпи, но тя ги и изгради.

Ужасно обичах тези лекции на баща ми за политиката и обществото, които аз тълкувах посвоему, и се питах защо президентът на републиката никога не се сещаше да го повика поне през ваканцията и за три седмици татко да направи щастливо цялото човечество.

Пътят ни неочаквано стигна до един друг път — много по-широк, но също така зле поддържан.

— Вече почти сме на мястото на срещата — каза татко. — Чинарите, които виждаш ей там, долу, са на кръстопътя Четирите годишни времена. Я гледайте — извика внезапно той, сочейки гъстата трева, избуяла в подножието на стената, — ето една чудесна перспектива!

В тревата се търкаляха огромни железа, целите ръждясали.

— Какво е това? — попитах аз.

— Релси! — отговори татко. — Релсите за новата трамвайна линия! Остава само да ги поставят на мястото.

Такива релси ние виждахме из целия път, но буйните треви, които ги покриваха, доказваха, че строителите на новата трамвайна линия не бързаха да я построят.

Стигнахме до селската кръчма на кръстопътя Четирите годишни времена. Това беше малка къщичка, точно на разклона, скрита под два големи чинара зад една висока чешма от чакъл, обрасла с мъх. Искриста вода струеше от четири извити чучура и под сянката ромонеше освежителна песен.

Навярно беше хубаво да поседнеш под сводовете на чинарите край малките зелени масички. Но ние не влязохме в този „вертеп“, защото привличаше и тъкмо в това се криеше най-голямата опасност.