Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Gloire de mon père, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Марсел Паньол

Заглавие: Славата на моя баща

Преводач: Добринка Савова-Габровска

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: мемоари/спомени

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: декември 1979 г.

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Светлана Йосифова

Коректор: Мина Дончева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068

История

  1. — Добавяне

Ентомологичните занимания бяха почнали да ни омръзват, когато изведнъж открихме истинското си призвание.

След обяд, когато африканското слънце пада като огнен дъжд върху умиращата трева, нас ни караха да си „почиваме“ един час под сянката на смокинята върху сгъваемите столове, наречени „палубни“, които човек трудно може да отвори както трябва, защото прищипват жестоко пръстите и понякога се сгромолясват под смаяния поспаланко.

Тази почивка беше мъчение за нас и баща ми, който бе голям педагог, а това ще рече, че умееше да подслади горчивия хап, ни накара да я приемем, като ни донесе няколко тома от Фенимор Купър и Гюстав Емар.

Малкият Пол, опулен, с отворена уста, ме слушаше как чета на глас „Последният мохикан“. Тази книга, заедно със „Следотърсачът“, беше за нас истинско откритие. Ние станахме индианци, синове на гората, ловци на бизони, убивахме мечки гризли, удушавахме змии боа, скалпирахме бледоликите.

Майка ми се съгласи да съшие, без да знае за каква цел, стара покривка с едно прокъсано одеяло и ние разположихме нашия вигвам в най-запуснатия край на градината.

Аз имах истински лък, който идваше направо от Новия свят (след като беше минал през магазинчето на вехтошаря). Измайсторих си стрели от тръстика и скрит в храстите, настървено се целех във вратата на клозета — дървена будка в дъното на алеята. После отмъкнах островърхия нож от чекмеджето в кухнята и стиснал острието му между палеца и показалеца (също както индианците от племето команчи), аз го запращах с все сила към стеблото на някой бор, а Пол през това време свиреше пронизително, за да се разбере колко е опасно това оръжие.

Обаче ние скоро разбрахме, че щом единствената истински интересна игра е играта на война, не можем да сме от едно и също племе. Затова аз си останах команч, а той стана паони, което ми даваше възможност да го скалпирам по няколко пъти на ден. В замяна на това надвечер той ме убиваше с картонена томахавка.

Благодарение на мама и на леля имахме украшения за главата от истински пера, а бойните татуировки, изрисувани с лепило, конфитюр и стрит на прах цветен тебешир, превърнаха този индиански живот в неотменна реалност.

Понякога двете неприятелски племена заравяха в земята томахавката на войната и се съюзяваха в борбата срещу бледоликите — свирепите янки, дошли от Север. Приведени във високата трева, ние следвахме въображаеми следи, като внимавахме да не пропуснем пречупения клон или невидимите за нетренираното око отпечатъци и аз разглеждах със свирепо изражение някой вълнен конец, закачен за златистия качул на копъра. Когато следите се раздвояваха, ние мълчаливо се разделяхме. От време на време, за да поддържам връзка със съюзника, аз се провиквах като птица-присмехулник „толкова умело, че дори женската би се заблудила“, а Пол ми отвръщаше „с дрезгавия лай на койота“, също така идеално имитиран, но поради липса на койот имитираше лая на кучето от хлебарницата — краставо пале, което понякога нападаше дънцата на панталоните ни.

Друг път ние бивахме преследвани от цял отряд трапери под командата на Дългата карабина. И тогава, за да измамим противника, дълго вървяхме заднишком, за да обърнем следите си.

После на някоя полянка, аз спирах с жест Пол и сред пълната тишина долепях ухо до земята. Слушах с истинска тревога как преследвачите се приближават — нали в глъбините на далечната савана, аз чувах как галопира собственото ми сърце. Когато се връщахме вкъщи, играта продължаваше.

Масата беше сложена под смокинята. В един шезлонг баща ми четеше половината от някакъв вестник, а чичо Жул четеше другата половина. Ние се представяхме — сериозни и с чувство на достойнство, както подобава на вождове, и аз казвах:

— Хоук!

— Хоук! — отвръщаше баща ми.

— Желаят ли великите бели вождове да приемат червенокожите си братя под покрива на своя каменен вигвам?

— Нашите червенокожи братя са добре дошли — отвръщаше татко. — Пътят им ще да е бил дълъг, тъй като техните крака са целите в прах.

— Ние идваме от Загубената река и вървяхме цели три луни.

— Всички деца на Големия Маниту са братя. Нека вождовете опитат заедно с нас това сушено месо. Ние само ги молим да зачетат свещения обичай на белите — нека първо отидат да си измият ръцете!