Марсел Паньол
Славата на моя баща (61)

След обеда възрастните отидоха да си починат. Ние се възползувахме от този промеждутък от време, за да сложим кормила на щурците, което ще рече, че в задника на тези нещастни певци, които внезапно млъкваха, ние забивахме дръжката на някое листо от бадемово дърво и после подхвърляхме щурците във въздуха. Те се въртяха на всички страни и техните чудновати кръгообразни движения ни караха да се смеем от сърце.

Към три часа баща ми ни повика:

— Елате насам! И застанете зад нас. Ще изпробваме пушките.

Чичо Жул беше завързал здраво татковата пушка на два големи успоредни клона и размотаваше едно дълго въже. Единият му край беше свързан със спусъка. На десет крачки от пушката той спря.

Майка ми и леля ми дотичаха и ни накараха да отстъпим още няколко крачки назад.

— Внимание! — извика чичо ми. — Поставих троен заряд и ще стрелям от двете цеви наведнъж. Ако пушката експлодира, парчетата могат да свирнат край ушите ни.

Цялото семейство се струпа на сигурно място зад маслиновите дървета, поглеждайки с крайчеца на окото си оттам. Само мъжете геройски останаха без прикритие.

Чичо дръпна въжето. Мощен взрив разтърси въздуха и баща ми изтича към завързаното оръжие.

— Издържа! — извика той. И радостно започна да прерязва въжетата.

Чичо отвори пушката и огледа цевите отблизо:

— Всичко е наред — заяви той най-после. — Ни пукнатина, ни разширение. Огюстин, сега вече мога да гарантирам, че вашият Жозеф е в безопасност. Тази пушка е устойчива като артилерийско оръдие.

И след като жените, успокоени, се отдалечиха, той каза на баща ми:

— Все пак не бива да се преувеличава. Аз, разбира се, бих могъл да ви уверя и преди изпробването, че тази пушка е в ред. Но понякога се случва, че тъкмо изпробването прави оръжието негодно. Това е риск, който е неизбежен. Сега да проверим групирането на сачмите.

Той измъкна от джоба си един вестник, разгъна го и тръгна с широки крачки към клозета в дъното на алеята, изпъстрена с ириси.

— Стомахът ли го присви? — попита Пол.

Но чичо Жул не влезе в будката. Той прикрепи с четири кабарчета разгънатия вестник към вратата и с широка крачка се върна при баща ми. После зареди пушката само с един патрон.

— Внимание! — извика той, вдигна пушката, прицели се за секунда и стреля.

Пол, който си беше запушил ушите, побягна към къщи.

Двамата ловци се приближиха до вестника: беше надупчен като сито.

Чичо Жул дълго разглежда дупките и явно остана доволен.

— Добре са групирани. Аз стрелях с шоковата цев на пушката. От тридесет метра — просто идеална.

Той измъкна от джоба си друг вестник и докато го разгъваше, каза на баща ми:

— Ваш ред е, Жозеф.

Докато чичо слагаше новата мишена на същото място, баща ми зареди пушката си.

Мама и леля, привлечени от първия изстрел, се спуснаха на терасата. Пол, полускрит зад смокинята, поглеждаше оттам с едно око, запушил с показалец ухото си.

Чичо, подтичвайки, се изви и извика:

— Хайде!

Татко се прицели. Треперех дали ще улучи вратата. Щеше да бъде най-големият позор да не улучи и след такава несполука, според мен, трябваше да се откаже от лова.

Той стреля. Гърмежът беше ужасен и рамото му здравата се разтърси. Но по татковото лице не се изписа нито вълнение, нито изненада и със спокойна крачка той тръгна към мишената. Аз го изпреварих.

Ударът беше попаднал в средата на вратата, защото сачмите бяха пръснати по целия вестник. С чувство на тържествуваща гордост зачаках чичо Жул да изрази възхищението си.

Той се приближи, огледа мишената, обърна се и каза само:

— Това не е пушка, а лейка.

— Но той уцели точно в средата — извиках аз.

— Изстрелът не е лош — снизходително отговори чичо. — Но летящата яребица няма много общо с вратата на клозет. Сега ще опитам със сачми №4, 5 и 7.

Те стреляха още по три пъти и всеки изстрел беше съпроводен от обследване и коментари от страна на чичо. Най-сетне той извика:

— Като последно ще изстреляме два патрона с едри сачми. Дръжте здраво приклада, Жозеф, защото сложих заряд и половина барут. А вие, госпожи, си запушете ушите, защото ще чуете истински гръм.

Те стреляха едновременно. Грохотът беше оглушителен и вратата здраво се разтърси. И двамата се доближиха до мишената — усмихнати и доволни от себе си.

— Чичо — попитах аз, — така може ли да се убие един глиган?

— Разбира се — възкликна той, — при условие че го уцелиш.

— Под лявата плешка?

— Точно така!

Той откъсна наслаганите вестници и аз видях забити дълбоко в дървото около двайсет малки оловни сачми.

— Солидно дърво — каза чичо. — Сачмите не са го пробили. Виж, ако имахме куршуми.

Цяло щастие, че нямаха куршуми, защото зад надупчената врата чухме слаб глас. Този глас несигурно ни питаше:

— Мога ли вече да изляза?

Беше нашата „слугиня“.