Марсел Паньол
Славата на моя баща (43)

Тогава започнаха най-хубавите дни от живота ми. Къщата се наричаше „Новата вила“, макар че е била нова преди много време. Това беше стар, полуразрушен чифлик, реставриран преди тридесет години от някакъв гражданин, който търгуваше с брезент за палатки, зебло и метли. Баща ми и чичо ми му плащаха по осемдесет франка наем годишно, т.е. четири жълтици, а жените им намираха, че е доста скъпичко. Но къщата наистина приличаше на вила — имаше „течаща вода“, защото съобразителният търговец на метли беше построил голяма цистерна, прилепена към задната част на къщата, която беше широка и висока почти колкото нея. Достатъчно беше да се завърти медното кранче над умивалника, за да потече бистра и студена вода.

Това беше изключителен лукс и едва по-късно аз разбрах какво чудо е малкото кранче.

От селската чешма до далечните върхове на Етоал цялата местност изгаряше от жажда. На разстояние двадесет километра едва се срещаха дванайсетина кладенеца (повечето от тях пресъхваха още през май) и три или четири „извора“. Това ще рече, че в дъното на някоя малка пещера, една пукнатина в скалата тихо ронеше сълзи в брада от мъх.

Ето защо, когато селянката, която ни носеше яйца и леблебия влезеше в кухнята, тя не откъсваше очи от лъскавия кран на прогреса и само клатеше глава.

А в приземния етаж имаше огромна столова (навярно пет метра дълга и четири широка) с малка камина от истински мрамор — едно разкошно украшение.

Извита стълба водеше към четирите стаи на първия етаж. Между капаците и стъклата на прозорците на тези стаи бяха направени подвижни рамки — плод на съвременната изтънченост. Върху тях беше опъната фина металическа мрежа, за да не могат да влизат нощни насекоми.

Осветлението се осигуряваше от газови лампи и от няколко свещи за всеки случай. Но понеже ние винаги се хранехме на терасата под смокинята, най-вече използувахме фенера.

Чудният фенер! Една вечер баща ми го измъкна от голяма картонена кутия, напълни го с газ и запали фитила. Пламъкът имаше формата на бадемче и за да го пази, татко закрепи най-обикновено „ламбено шише“. После той сложи фенера в овален глобус, защитен от никелирана мрежа с металически похлупак. Този похлупак беше целият надупчен и си играеше с вятъра. Нощният ветрец се промъкваше през дупките, но не загасяше пламъка, а го поддържаше.

Когато видях този фенер, закачен на един клон на смокинята, да гори с лъчистия блясък на кандило, аз забравих за супата с настъргано сирене и реших да посветя живота си на науката. Това просветващо бадемче и до днес озарява детството ми и когато десет години по-късно видях фара Плание, той не ме смая както този фенер. Също както фарът Плание примамваше пъдпъдъци и калугерици, така и нашият фенер привличаше всички насекоми. В момента, в който го закачаха на клона, мигом го наобикаляше рояк тлъсти пеперуди, чиито сенки танцуваха върху покривката. Жертви на непосилна любов, която ги изгаряше, те падаха овъглени в чиниите ни.

Долитаха и огромни оси. Ние ги удряхме със салфетките си и преобръщахме чашите, а понякога и каната с вода. Бръмбари рогачи изскачаха от тъмнината, сякаш изхвърлени от прашка, и преди да паднат в супника, чувах как се удрят във фенера. Черни и лъскави, те имаха отпред едно огромно сплескано щипало с две назъбени разклонения. Това чудесно оръжие не им служеше за нищо, защото не се огъваше. На него обаче много удобно можеше да се закача цял впряг от конци и по този начин укротеният рогач без усилие влачеше върху мушамата огромна тежка ютия.