Марсел Паньол
Славата на моя баща (51)

Вечер около масата, под фенера с ореол от мушици, седнал срещу мама — толкова хубава — и поклащайки бавно натежалите си крака, аз слушах разговорите на тези големи мъже. Те често спореха за политика. Чичо ми правеше непочтителни сравнения между господин Фалиер^[1] и крал Луи XIV. Баща ми отвръщаше, описвайки някакъв кардинал, станал извит като въпросителна, защото кралят го бил затворил в желязна клетка^[2]. После той говореше за някой си „Лагабел“^[3], който разорявал народа.

Друг път чичо ми нападаше някакви хора, които се наричаха „радиколи“. Имаше някакъв господин Комбл^[4] който бил радикол и за когото беше трудно човек да си състави мнение. Баща ми казваше, че този радикол е велик и честен човек, докато чичо ми го наричаше „най-типичния представител на негодниците“ и предлагаше да подпише това свое мнение върху обгербвана хартия. Той добавяше, че този Комбл бил шеф на банда злосторници, който се наричали „фрамасони“. Баща ми моментално заговаряше за друга банда, която се наричала „изуити“, те били ужасни тартрюфовци, които копаели „тунели“ под краката на всички. Тогава чичо Жул се разгорещяваше и го приканваше да му върне начаса „милиарда от различните духовни ордени“. А баща ми, който от своя страна никак не държеше на парите, отговаряше разпалено:

— Никога! Никога няма да ви върнем толкова богатства, изтръгнати на смъртния одър от агонизиращи хора обзети от ужас!

Тогава майка ми и леля ми започваха да задават въпроси, които не търпяха отлагане: за филоксерата в Русийон или за незаслуженото назначаване на някакъв учител във висше учебно заведение, и разговорът, внезапно вземаше друга насока.

Впрочем не ме интересуваше какво си говореха. Онова, което слушах и дебнех да чуя, бяха думите, защото изпитвах някаква страст към тях. Тайничко от другите аз ги събирах една по една в едно малко тефтерче, както някои събират марки. Обожавах: граната, мараня, мърморко, червоядина и най-вече манивела, и често, когато оставах сам, си ги повтарях заради удоволствието да ги чуя още веднъж.

А в речта на чичо ми имаше съвсем нови, пленителни думи: дамаскин, антология, филигран, или пък грандиозни: архиепископски, пълномощен.

Когато в потока на неговото слово аз виждах да преминава някой от тези трипалубни кораби, вдигах ръка и исках обяснение и чичо Жул никога не ми отказваше. Тогава за първи път разбрах, че думи, които звучат красиво, винаги таят и прекрасни образи.

Баща ми и чичо ми поощряваха тази моя слабост, която им изглеждаше като добро предзнаменование. И един ден, без специално да я споменават в разговора си (самата дума би се изненадала как е попаднала в речта), те ми подариха: непротивоконституционствувателствувайте, като ми разкриха, че това е най-дългата дума във френския език. Трябваше да ми я напишат върху листчето със сметката от бакалина, която бях запазил в джоба си. Аз с голяма мъка преписах думата върху цял лист от моето тефтерче и всяка вечер в кревата си я повтарях. Едва след няколко дни успях да се справя с това чудовище и си обещах да го използувам, ако някой ден случайно, знам ли кога, бъда принуден пак да ходя на училище.