Марсел Паньол
Славата на моя баща (62)

Датата на откриването на лова наближаваше и вкъщи за нищо друго не се говореше.

След като изреди всичките си ловни подвизи, чичо Жул премина към обясненията и нагледните уроци. В четири часа, след почивката, той казваше:

— Жозеф, ще ви разясня „царския изстрел“, който е царят на изстрелите. Първо, слушайте ме внимателно. Скррили сте се зад някакъв плет, а кучето ви описва кръг около лозето. Ако то си знае работата, ярребиците ще полетят прраво към вас. Тогава отстъпвате крачка назад, но още не вдигате пушката, защото дивечът ще я види и ще има време да се измъкне. Щом пернатите навлязат в полезрението ми, вдигам пушката и се пррицелвам. Но когато стрреляте, ррязко вдигате пушката с десетина сантиметра и едновременно натискате спусъка, като свивате главата в раменете си.

— Защо? — попита татко.

— Защото, ако прицелът ви е точен, птицата, която тежи цяло кило и пада със скорост шейсет километра в час, ще ви плесне право по лицето. Да минем сега на практическите занимания. Марсел, върви да ми донесеш пушката.

Аз изтичвах в столовата и се връщах с бавна крачка, носейки със страхопочитание това драгоценно оръжие.

Чичо винаги отваряше затвора, за да се увери, че пушката не е заредена. После отиваше и заемаше позиция зад оградата на градината. Баща ми, Пол и аз заставахме в полукръг около него. Чичо ми, смръщил вежди, наострил слух и извил гръб, правеше опити да съзре през листата не жалкия каменист път, а златните лозя на Русийон. Изведнъж той излайваше два пъти — високо и отривисто, после, свирейки пронизително с уста, имитираше шумното прелитане на ято яребици. Тогава отстъпваше крачка назад и гледаше упорито към небето, без да се подава над оградата. После живо вдигаше пушката, стреляше и викаше: „Па, па“. Ние и четиримата свивахме главите си в раменете и замирахме със затворени очи, готови да ни плесне по лицето „птицата, тежка цяло кило и падаща със скорост шестдесет километра в час.“

Чичо Жул ни изваждаше от вцепенението, повтаряйки: „туп, туп“, защото според него две яребици бяха паднали зад нас. Един миг той ги търсеше с очи, после отиваше и ги вдигаше една след друга, защото в показаните си уроци той винаги стреляше дубъл. Най-сетне, като подсвиркваше на кучето си, с натежала крачка на уморен ловец, той се връщаше да поседне на сянка.

Татко замислено казваше:

— Не изглежда проста работа!

— О, трябва да се тренирате. Признавам, че не съм чул някой да казва, че е успял от първия път. Но ако сте надарен — в което все още не съм уверен, — възможно е догодина. Хайде, опитайте още сега.

И татко послушно, на свой ред вземаше пушката и точно повтаряше пантомимата на чичо Жул.

Понякога, сутрин, той ме вземаше със себе си по оградения с храсти път на Рапонския дол. И там скришом ние репетирахме „царския изстрел“. Аз изпълнявах ролята на яребица и когато трябваше да излетя, хвърлях с всичка сила един камък над плета и баща ми, като вдигаше бързо пушката, се опитваше да го проследи.

След това, за да се научи да стреля по зайци, аз, без да го предупреждавам, хвърлях в тревата една стара, плесенясала топка, останала от игра на кегли (вече несъществуваща), която бях намерил в градината.

Друг път той ме пращаше да се скрия в някой храст и ми заповядваше да си затворя очите. Чаках там с наострени уши и готов да доловя и най-слабия шум. Внезапно татко слагаше ръка на рамото ми и питаше: „Чу ли когато се приближавах?“

И тъй, баща ми подготвяше „Откриването“ с такова старание и така примирено, че за първи път в живота си се усъмних в неговото всемогъщество и моите тревоги ставаха все по-големи.