Марсел Паньол
Славата на моя баща (38)

Излязохме от селото. И тогава започна вълшебната приказка и аз почувствувах как в сърцето ми пламна онази любов, която не угасна през целия ми живот.

Необятен пейзаж се разстилаше пред мен до възбог; черни борови гори, разделени от падини, замираха също като морски вълни в подножието на три скалисти възвишения.

Край нас — челата на по-ниски хълмове ни придружаваха по пътя, който извиваше по един хребет, между две долчинки. Голяма черна птица, увиснала неподвижно във въздуха, бележеше средата на небето и от всички страни, сякаш в море от музика, край нас се носеше медният цвъртеж на щурците. Те бързаха да живеят, защото знаеха, че с настъпването на нощта идеше и смъртта.

Франсоа ни посочи върховете, които подпираха небето, докъдето поглед стигаше.

Вляво, в отблясъците на залязващото слънце, искреше голям бял връх; с него завършваше един огромен червеникав конус.

— На онзи там — каза той — му викаме Червената глава.

Вдясно блестеше синкав връх, малко по-висок от първия. Състоеше се от три концентрични тераси, които надолу се разширяваха също като трите волана на кожената пелерина на госпожица Гемар.

— Ей на този — отново се обади коларят — му викаме Тауме.

И после, докато ние се възхищавахме от тази скалиста маса, той добави:

— Казваме му и Тюбе.

— Какво точно означава това? — попита татко.

— Това значи, че един път му викаме Тауме, друг път Тюбе.

— Но какъв е произходът на тези названия?

— Произходът им е такъв, че си имат две имена, но никой не знае защо. Вие също си имате две имена и аз си имам две.

За да прекъсне това научно обяснение, което не ми се стори изчерпателно, Франсоа изплющя с камшика си над ухото на мулето, което отвърна с пърдене.

В дъното, отдясно, но много по-надалеч, един склон опираше в небето и носеше върху раменете си третия скалист връх, наклонен назад, който господствуваше над цялата околност.

— Това е Гарлабан. Обан е от другата страна, точно в подножието.

Тогава извиках:

— Аз съм роден в Обан.

— Значи — каза селянинът — ти си тукашен.

Аз с гордост погледнах близките си, после с неизпитана досега нежност — величествения пейзаж.

— Ами аз? — разтревожено попита Пол. — Роден съм в Сен Лу. И аз ли съм тукашен?

— Почти — отвърна Франсоа. — Почти, ама не съвсем.

Пол обидено се сгуши зад мен. И понеже вече беше понаучил доста красиви изрази, тихичко ми каза:

— Ама че будала.