Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Gloire de mon père, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Марсел Паньол

Заглавие: Славата на моя баща

Преводач: Добринка Савова-Габровска

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: мемоари/спомени

Националност: френска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: декември 1979 г.

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Светлана Йосифова

Коректор: Мина Дончева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068

История

  1. — Добавяне

Към десети август ваканцията ни беше прекъсната за един цял следобед от силна буря, от което последва, както можеше да се очаква, диктовка. Чичо Жул, седнал във фотьойла близо до стъклената врата, четеше вестник. Пол, клекнал в един тъмен ъгъл, си играеше сам на домино или по-точно, след като поразмисляше и си казваше нещо, нареждаше плочките от доминото една до друга, както му падне.

Мама шиеше до прозореца. Баща ми, седнал до масата, точеше на един черен камък джобното си ножче и повтаряйки два-три пъти всяко изречение, четеше на висок глас някаква неразбираема случка. Беше скучна проповед от Ламене[1], в която се разказваше за приключението на чепка грозде.

Бащата я откъснал в лозето, но не я изял. Занесъл я в Родния дом, за да я даде на Майката. А тя, дълбоко трогната, скришом я дала на Сина, който, без да каже никому дума, я занесъл на Сестричката. Но и тя не се докоснала до гроздето. Чакала да се върне Бащата, който, като видял Чепката грозде в чинията си, притиснал цялото Семейство в прегръдките си, вдигайки очи към небето.

Обиколката на чепката грозде спираше до тук и аз се питах кой в крайна сметка я беше изял, когато чичо Жул сгъна вестника си и ми каза с тържествен глас:

— Ето една страница, която би трябвало да научиш наизуст.

Аз бях възмутен от това заядливо предложение — откъде на къде ще ми възлагат допълнителни задачи — и попитах:

— Защо?

— Виж ти — каза чичо, — значи чувствата, които вълнуват тези скромни селяни, не те трогнаха?

Гризях края на перодръжката си и гледах през прозореца как се лее дъждът и покрива с черен лак клоните на смокинята.

Чичо Жул настойчиво повтори:

— Защо тази чепка грозде е обиколила цялото семейство?

Той ме гледаше с очи, пълни с доброта. Исках да му доставя удоволствие и напрегнах всичките си умствени способности, за да му отговоря. Изведнъж нещо в съзнанието ми проблесна, аз видях истината и извиках:

— Защото е била пръскана със син камък.

Чичо Жул ме погледна втрещено, стисна зъби и целият почервеня. Той поиска да каже нещо, но от възмущение му секна дъхът. На два-три пъти се опита да издаде някакви гърлени звуци, но не беше в състояние да ги свърже, за да се разбере какъв е смисълът им. Тогава той вдигна ръце към небето, после задните си части от стола и накрая яростно изговори:

— Ето! Ето! Ето!

Тези три възклицания отприщиха прохода и той можа най-сетне да се развика:

— Ето резултатът от безбожното възпитание. Най-висшите прояви на християнска любов той си обяснява със страха от синия камък. Това дете не е чудовище, но онова, което току-що ми отговори съвсем спонтанно, е чудовищно. Давате ли си сметка, скъпи ми Жозеф, каква страхотна отговорност поемате.

— Хайде, хайде, Жул — обади се мама, — та той се пошегува.

— Пошегувал се! — извика чичо. — Още по-лошо тогава! Предпочитам да мисля, че не е разбрал добре въпроса ми.

Той се обърна към мен:

— Слушай ме внимателно. Ако намериш една хубава, великолепна, несрещана досега чепка грозде, няма ли да я отнесеш на майка си?

— О, разбира се! — напълно искрено отговорих аз.

— Браво — каза чичо. — Ето думи, които идват от сърцето.

И като се обърна към баща ми, добави:

— Щастлив съм да отбележа, че въпреки отвратителния материализъм, на който го учите, той е намерил в сърцето си божията заповед и ще запази гроздето за майка си.

Видях, че той тържествува, и се притекох на помощ на баща си, като добавих:

— Ама ще изям половината по пътя.

Чичо, недоволен, щеше да продължи, но ето че и баща ми се развика:

— Детето е право! Защото в края на краищата, ако тези хора са имали чак толкова благородни чувства, би трябвало по същия начин да си предават и сърцето на салатата, и бялото месо на пилето, и заешкия дроб! И понеже съвършената добродетел не търпи никакви отклонения, тази обиколка на вкусните парчета би трябвало да продължи през целия им живот, докато тези нещастници — които все пак е трябвало да се хранят, нали — спорят кой да вземе патешката глава, оглозгания кокал на пържолата и кочана на зелката! Благодарение на него току-що разбрах, че тази история е от глупава по-глупава! Работата е там, че този ваш Ламене е бил лицемер и за поука на правоверните е изпаднал, както всички свещеници, в безсмислен брътвеж.

При тази фронтална атака, чичо ми, с настръхнали мустаци, щеше да отговори, както подобава, но леля Роз, която в кухнята наглеждаше задушения заек, почувствува, че атмосферата се нагорещява и бързо се показа на вратата. Тя размахваше телената кошничка за салата, а в лявата си ръка държеше една черна качулка от непромокаема материя и весело извика:

— Жул! Вече почти не вали! Хайде, върви за охлюви.

Без да му даде и секунда време да размисли, тя пъхна в ръцете му кошницата и му нахлупи качулката чак до носа (сякаш слагаше капак на спора). В такъв вид му беше трудно да започне злъчната си критика. Все пак той се опита да изтърколи няколко р-та и ние чухме: „Наистина пррекалено тъжно и пррекалено стррашно. Горркото момче…“

Леля ми, смеейки се, го завъртя и избута навън под проливния дъжд, после затвори вратата и с непресторена нежност му изпрати през прозореца въздушна целувка. Най-после тя се обърна към нас, внезапно ядосана, и каза:

— Жозеф, не биваше да започвате.

Чичо Жул обичаше дъжда и се върна чак след час, целият мокър, но весел.

Под кошничката за салата висеше разкошна брада от слузта на охлювите, чичо ми имаше пагони от охлюви, а огромният главатар на тяхното племе напразно мърдаше рогцата си на върха на черната качулка.

Баща ми свиреше на флейта, майка ми го слушаше, като поръбваше кърпи, сестричката ми спеше, захлупена по очи върху ръцете си, а аз играех с Пол на домино. Отрупахме чичо с поздравления и повече не стана дума за Ламене.

Но докато вечеряхме, чичо Жул жестоко си отмъсти.

Майка ми току-що беше сложила на масата задушения заек и от него се разнасяха чудесни миризми на подправки. Обикновено заради големите усилия, който полагах в училище, черният дроб се полагаше на мен, и аз вече го търсех с очи в гладкия сос.

Но чичо Жул го видя пръв и го набоде на вилицата си. Той повдигна дроба към светлината на лампата, огледа го, помириса го и каза:

— Този дроб е чудесно изпържен, той е съвсем пресен и по всичко личи, че се топи в устата. Безспорно това е най-вкусното парче и аз щях да сметна за свой дълг да го предложа на някого, ако на тази маса нямаше един човек, който би помислил, че е отровно.

При тези думи той избухна в саркастичен смях и пред очите ми налапа дроба.

Бележки

[1] Ламене, Фелисите Робер (1782–1854 г.) — френски свещеник, публицист, и философ, един от родоначалниците на християнския социализъм.