Марсел Паньол
Славата на моя баща (70)

Щом носиш хубава новина, дори и да си престъпник, винаги си добре дошъл.

Баща ми ме гледаше отдолу нагоре с лъчезарна усмивка, като само повтаряше: „И двете, Жул, и двете“.

После изведнъж, давайки си сметка за положението, извика:

— Какво правиш там?

Но гласът му издаваше само радостна изненада.

Хвърлих птиците една след друга в краката на победителя и се плъзнах по един комин. Щом стъпих на земята, леко отскочих встрани, защото градушка от камъни ме догонваше.

През това време баща ми се възхищаваше от птиците си и с разтреперани ръце търсеше мястото на смъртоносната рана.

Чичо Жул строго ме попита:

— Какво правиш по това време толкова далече от къщи? Вече е шест часът вечерта. Можеше да се загубиш.

— Точно така. Загубих се. — Казах аз. — Всичко ще ви разкажа, но първо ми дайте да пия, умирам от жажда, от сутринта.

— Какво? — извика татко. — Не си ли обядвал вкъщи?

— Не. Вървях след вас, но на разстояние. Ще ти обясня. Дай ми само да пия. Езикът ми се е подул. Не мога да говоря.

— Само бяло вино е останало — каза чичо. И напълни една малка чашка.

— Само една глътка — рече татко. — Ще пиеш вкъщи.

Подчиних се, после разказах приключението си. С гордост им обясних, че аз накарах първите яребици да полетят към тях.

— Разбрах, че горе има човек, — заяви чичо. — Но си мислех, че е някой ловец. Значи твоето непослушание с нещо ни послужи. Не те оправдавам, но трябва да го призная.

— Ами скалните яребици! — извика татко, като духаше в перушината им, за да се порадва. — Без него никога нямаше да ги намерим. Дори нямаше да ги търсим. И щях да се върна вкъщи безславно, с празни ръце.

— Щях да ви дам косовете — щедро отговори чичо.

— Това щеше да е само лъжа.

— Е, лъжа на ловец. Не си струва да си признаваш, дори и на изповед.

Бяхме седнали и тримата върху големи камъни.

— Какво е това по лицето ти? — изведнъж попита татко, сякаш го изтръгнаха от сън.

— Нищо. Смола.

И тогава разказах как тихичко се бях измъкнал, как оставих бележка на мама, как бях решил да се присъединя към тях при Черничевия кладенец и ужасната случка с лешояда. Чичо ми намали размерите на хищната птица до големината на ястреб и заяви, че на десетгодишна възраст бил убил два с камъни.

Възмутен, аз не споменах за страховете си, за самотата, нито за отчаянието и реших да запазя този поетичен разказ за чувствителната си майчица и за Пол, готов винаги внимателно да слуша.

Впрочем татко едвам ме слушаше. Той все гледаше големите яребици, изтриваше кръвта от човките им, разглеждаше дългите червени пера.

Чичо ми се надигна:

— Скъпи ми Жозеф, мисля, че е време да се прибираме. Като за първи ден ни е предостатъчно.

Аз също не си усещах краката и едвам се изправих.

Баща ми нежно ме погледна и ме погали по главата, после изпразни пушката си и ми я подаде:

— Вземи — каза той.

Поех със страхопочитание триумфалното оръжие. След това той отвори чантата си, където вече имаше няколко ловни трофеи и две празни бутилки.

— Няма място къде да ги сложа — заяви той. — А ще бъде жалко да ги смачкам.

С две въженца той ги върза за шията и ги закачи за патрондаша си, едната отляво, другата отдясно. Най-накрая ми обърна гръб, наведе се, подпря длани на коленете си, и каза:

— Хайде, хоп, качвай се.

Преметнал през рамо голямата пушка, аз се наместих на раменете му. Чичо Жул мина пред нас, наострил слух и зрение, готов при случай да извърши още един подвиг.

— Може някой див заек — беше ни казал той.

Треперех да не би наистина да успее, защото този заек би засенчил блясъка на яребиците. Но не видяхме дори заешко ушенце и в момента, в който най-малко очаквах, като излязохме от една борова гора, аз съзрях в ниското покрива на къщата ни. Край пътя — маслиновите дървета на моите щурци. Аз се смеех от удоволствие, стиснал с две ръце къдриците на баща си. Когато минавахме под маслиновото дърво, пред нас изскочи едно малко индианче от племето сиукси. Главата му беше украсена с пера и на гърба си носеше колчан със стрели. Със сърдит вид то два пъти стреля по нас с пистолет и побягна към къщи, като викаше:

— Мамо, убили са патици.

При тези думи майка ми и леля ми, които бродираха под смокинята, скочиха и тръгнаха към нас, следвани от „слугинята“, и тъй ние тържествено влязохме в градината.

Трите жени нададоха радостни и възторжени възгласи.

Докато аз слизах от гърба на баща си, Пол много сръчно откачи едната яребица и я понесе към трите жени.

Тогава слугинята със сплетени ръце и обърнати към небето очи и насмалко да припадне, извика:

— Света Богородичке! Царски яребици!

През това време чичо Жул шумно хвърляше върху масата две шепи косове и дроздове, пет-шест малки яребици и два заека. На свой ред баща ми изпразни ловджийската чанта, в която имаше две малки яребици и един бекас, и каза:

— Погледнете, Роз, Жул улови всичко това.

— А ти? — попита мама разочарована. — Всичко ли изпусна?

— Аз убих само двете скални яребици — скромно отговори татко.

И аз видях, че в душата си те много се радваха.

Изтичах до „хладилника“ — един сандък за сапун, в който беше сложено парче лед, за да пийна студена вода. До запотената кана намерих две купички, пълни с разбита сметана, и изтичах да целуна мама, а тя още веднъж ми повтори, че трябва да се измия. След четири сапунисвания наложи се да ме намажат със зехтин (въпреки това на дясната ми буза цели осем дни се виждаше голямо кафеникаво петно, доста неприятно и лепкаво, но напълно подходящо по цвят на сиуксите). После, като видя плачевното състояние на прасците ми, мама ме сложи на един шезлонг, нагря игла на клечка кибрит и започна да измъква бодилчетата, които жестоко ме гъделичкаха. Докато Пол най-внимателно следеше тази процедура, надавайки викове вместо мен, аз не се съпротивявах, стоях неподвижен и горд, като войн, който се връща от битка.

А баща ми подробно разказваше за подвизите на чичо Жул, — как надушвал дивеча отдалече като куче, как стъпвал безшумно, колко бил сигурен в преценките си, с каква изключителна бързина стрелял и колко точен прицел имал. Чичо слушаше пред възхитената си жена и захласнатата ми майчица. След пет-шест куплета той беше отнесен от кекличните видения и на свой ред започна да възпява славата на Жозеф: как нервничел отначало, колко бил несръчен, как правел усилие да се овладее, как стоически се съпротивлявал на умората и най-сетне неговото чудно вдъхновение — венец на хубавия ден! Той завърши:

— Мога да кажа, че никога не съм виждал един начинаещ ловец да стреля от дубле по скални яребици и да ги улучи.

От тези думи черните очи на майка ми заблестяха.

И аз исках да се похваля, понеже ловците не се сещаха за мен, но изведнъж очите ми се затвориха и усетих как мама разтвори ръката ми, която стискаше дръжката на шезлонга, и ме понесе на ръце към къщи. Опитах се да се възпротивя заради сметаната, но едва-едва измърморих нещо и пред мен внезапно изскочи една африканска мишка, голяма колкото див заек, цялата бяла, и с четири скока ме понесе към сенчестите урви на съня.