Марсел Паньол
Славата на моя баща (68)

Това дере, както другото, беше обрасло с храсти, но преобладаваха хвойната и розмаринът. Тези растения изглеждаха много по-стари от онези, които вече бях видял. Можах да се полюбувам на една хвойна, толкова широка и висока, че приличаше на готическа църквица, и на розмарина — по-висок от мен самия. Нямаше много живот в тази пустош: един щурец доста вяло пееше, а три-четири лазурносини мушици неуморно ме следваха, бръмчейки, както мърморят възрастните.

Някаква сянка се мярна над сечището. Вдигнах глава и видях лешояда. Беше се спуснал от най-високата точка на небосвода и величествено кръжеше във въздуха. Размахът на крилата му ми се стори двойно по-широк от размаха на ръцете ми. Той се отдалечи вляво от мен. Помислих, че е дошъл просто от любопитство, за да хвърли поглед върху този натрапник, който дръзваше да проникне в неговите владения. Но тогава забелязах, че той описа голям полукръг зад гърба ми и се показа откъм дясната ми страна. С ужас разбрах, че той все повече стеснява кръга и се насочва право към мен!

В този миг се сетих за изгладнелия лешояд, който веднъж в прерията преследвал ранения и умиращ от жажда следотърсач. „Тези хищни създания понякога по цели дни преследват изнемощелия пътник и знаят да изчакват търпеливо кога той ще се свлече на земята, за да изтръгнат от още трептящата плът кървави късове месо.“

Тогава стиснах ножа си, който непредвидливо бях пъхнал в торбата, и демонстративно го изострих на един камък. Стори ми се, че смъртоносният кръг престана да се стеснява. После, за да покажа на хищната птица, че не съм на края на силите си, изиграх един дивашки танц, завършил с бурен саркастичен смях, а далечното ехо така добре го възпроизведе и усили, че аз самият се уплаших. Но тази птица, готова да изтръгне от мен кървави късове месо, изглежда, ни най-малко не се смути и продължи зловещото си спускане. Потърсих с очи — същите тези очи, които тя се канеше да изкълве с извития си клюн — някакво убежище и, о радост, на двайсет метра вдясно от мен, в скалистата стена видях процеп. Аз размахах ножа си с острието нагоре и отправяйки със сподавен глас заплахи, се запътих към това убежище — моя последен шанс. Вървях право напред, през хвойнови храсти и розмарин, с издраскани прасци от листата на пърнара, като стъпвах по камъните, а те се търкаляха под краката ми. До укритието оставаха не повече от десет крачки. Уви, късно! Убиецът замря на двайсет-трийсет метра над главата ми — виждах как потрепват огромните му криле, как изпъва шия право към мен… Изведнъж той полетя като камък надолу. Обезумял от страх, прикрил очите си с ръце, аз с отчаян вик се проснах по лице под един огромен хвойнов храст. В същия миг чух страхотен шум — сякаш разтоварваха гальота; уплашено ято яребици излетя на десет метра от мен и видях хищната птица с широк и мощен мах на крилете да се издига отново към небето, отнасяйки в ноктите си една яребица — тя потрепваше и оставяше след себе си дълга диря от перца, които тъжно кръжаха във въздуха.

С голямо усилие сдържах нервните хлипове, които напираха в гърлото ми. Честно сърце би ги осъдил и въпреки че опасността беше вече отминала, аз отидох да се подслоня на безопасното място, за да си възвърна самообладанието.

Това беше процеп във формата на палатка, широк около две стъпки и съвсем малко по-висок от мен. Ритнах няколко пъти с крак сухата трева по земята и сетне, седнал до скалистата стена, обмислих положението.

Първо, разбрах, че лешоядът никога не е имал намерение да ме напада, а че е дебнел яребиците. Тези нещастни пернати бяха тичали дълго пред мен, без да смеят да излетят, те знаеха, че крилатият убиец изчаква този момент. Тази версия ми вдъхна увереност и видях по-нататъшния развой на нещата в хубава светлина — лешоядът нямаше да се върне.

Второ, вътрешно се поздравих, че за да утоля жаждата си, бях избрал съвсем гладко и кръгло камъче, защото установих, че в уплахата си го бях глътнал.

Кожата на лявата ми буза ме „подръпваше“. Попипах бузата си, за да я разтъркам, но дланта ми залепна: бях се изпоцапал със смола, когато сините птици ме бяха уплашили и аз се бях притиснал до бора. От опит знаех, че ако нямаш подръка зехтин или масло, не ти остава нищо друго, освен да търпиш тези подръпвания и усещането, че бузата ти е като от картон. Но щом си избрал да бъдеш от команчите, такива дребни неприятности не бива да се споменават.

Най-много ме тревожеше състоянието на прасците ми. Те бяха набраздени от дълги кървави ивици, които се кръстосваха като пръчките на решетка, и по тях се бяха забили множество бодилчета. Търпеливо, с ноктите си ги извадих един по един. Раните ми горяха, затова отидох да накъсам разни треви — всеки знае, че планинските растения са лековити и от тях раните бързо заздравяват. Сигурно съм сбъркал билката, защото, след като добре разтърках местата с мащерка и розмарин, усетих такива силни парения, че започнах да подскачам, викайки от болка. За да се подкрепя, веднага изядох половината от портокала и ми стана много по-добре.

Тогава направих опит да се изкача на платото, но катеренето по последния сипей се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Открих, че сипеите от само себе си се сипят: когато на четири крака почти достигнах върха, аз отново се свличах надолу върху килимче от търкалящи се камъни. Насмалко да се отчая, че няма да успея, когато открих проходим отвесен комин — малко тесен за голям човек, но за мен — тъкмо по мярка.

Най-сетне се изкачих на платото. Беше огромно и почти не се виждаха дървета. Все същото: пърнар, розмарин, хвойнови храсти, мащерка, седефчета, лавандула. Все същите ниски борчета с възлести стволове, наклонени по посока на вятъра, и огромни плочи от синкави камъни. Огледах хоризонта: заобикаляха ме хълмове, а тях ги ограждаше друга, непозната планинска верига.