Марсел Паньол
Славата на моя баща (39)

Не се виждаше вече махала, ферма, дори колибка. Пътят представляваше само две прашни бразди, разделени от ивица диви треви, които гъделичкаха мулето по корема.

На склона, който се губеше вдясно, красиви борове се издигаха над гъст храсталак от пърнар, не по-висок от маса, но той дава истински дъбови жълъди, тъй както и джуджетата имат нормална човешка глава.

Отвъд падината се извисяваше продълговат хълм. Той имаше формата на военен кораб с три палуби, разположени една над друга, и беше обрасъл с три дълги пояса борови гори, редуващи се с отвесни бели скали.

— Ей онова там — каза Франсоа — са бърдата на Свети Дух.

Като чу това име, така явно „мракобесническо“, баща ми — безбожника, смръщи вежди и попита:

— В тоя край хората обичат ли свещениците?

— Малко — отговори селянинът.

— Ходите ли на черква в неделя?

— Зависи. Щом е сушаво, не ходя, докато не падне дъжд. Дядо Господ трябва да разбере, че не може така.

Блазнеше ме да му разясня, че господ не съществува, знаех това от много достоверен източник, но понеже татко не се обади, аз скромно си замълчах.