Марсел Паньол
Славата на моя баща (10)

От Обан ние се преместихме в Сен-Лу — голямо село в околностите на Марсилия. Срещу училището се намираше общинската кланица: нещо като навес, където двама огромни колачи си вършеха работата пред очите на всички.

Докато майка ми шеташе из къщи, аз се покатервах на един стол до прозореца в столовата и наблюдавах с най-жив интерес как убиват воловете и свинете. Мисля, че човек е жесток по природа — децата и диваците го доказват всеки ден.

Когато удряха с чук нещастния вол между рогата и той се свличаше на колене, аз чисто и просто се възхищавах от силата на колача и от победата на човека над животното. Умъртвяването на свинете ме караше да се смея до сълзи, защото ги дърпаха за ушите и те пронизително квичаха. Но най-интересното нещо беше коленето на овните. С изящен замах колачът им прерязваше гръкляна, без да прекъсва разговора си със своя помощник и без да обръща ни най-малко внимание на онова, което вършеше в момента. След като заколеше три-четири животни, той нареждаше труповете с краката нагоре върху нещо като люлки. После, за да може кожата да се отдели от месото, ги надуваше с едно духало, докато станеха огромни. Мислех си, че се опитва да направи от тях балони и чаках всеки момент да излетят нагоре. Но майка ми, както винаги, се появяваше в най-интересния момент, сваляше ме от наблюдателния ми пост и докато режеше месото за вареното, ми говореше непонятни неща: колко кротък бил горкият вол, колко сладко било къдравото агънце и колко лош — колачът.

Когато отиваше на пазар, по пътя тя ме оставяше в класа на баща ми, който учеше шест, седемгодишни хлапета да четат. Аз кротко си седях на първия чин и се възхищавах на бащиното всемогъщество. Той държеше в ръка една бамбукова пръчка. Тя му служеше да показва буквите и думите, които изписваше на черната дъска, а понякога и да чукне по пръстите някой заплеснал се двойкаджия.

Една сутрин мама ме остави на мястото ми и излезе, без нищо да каже, а в това време той красиво изписваше върху черната дъска: „майката наказа своето момче, което не беше послушно“. Докато той завъртваше една чудесна точка в края на изречението, аз се провикнах: „Не, не е вярно“.

Баща ми изведнъж се обърна, изгледа ме смаяно и извика:

— Какво каза?

— Мама не ме е наказвала. Не си написал вярно!

Той се приближи до мен:

— Кои ти е казал, че са те наказвали?

— Ами написано е.

Изненадан, татко занемя.

— Виж ти, виж ти — каза най-сетне той. — Нима знаеш да четеш?

— Да.

— Виж ти, виж ти — повтаряше баща ми — и като насочи върха на бамбуковата пръчка към черната дъска, каза: — Е, добре, чети.

Прочетох изречението на висок глас. Тогава той отиде да вземе един буквар и аз прочетох без затруднение няколко страници. Мисля, че този ден татко е изпитал най-голямата радост, най-голямата гордост през живота си.

Когато мама пристигна, тя ме намери заобиколен от четиримата учители, които бяха отпратили учениците си в двора и ме слушаха как бавно разчитам приказката за Палечко. Но вместо да изпадне във възторг от това начинание, тя пребледня, остави покупките си на земята, затвори книгата, грабна ме в ръцете си и ме понесе, като повтаряше: „Божичко, божичко!“.

До вратата на класната стая беше застанала прислужничката — стара жена от Корсика, и се кръстеше. По-късно разбрах, че тя именно отишла да повика майка ми, уверявайки я, че „тези господа“ щели да направят така, че да ми се „пръсне черепът“.