Марсел Паньол
Славата на моя баща (72)

Все тъй следвани от дечурлигата, ние отидохме при господин Венсан. Отговориха ни, че е отишъл в града; въпреки това баща ми го потърси из селото и отиде дори в клуба, за да попита играчите на топки дали не са го виждали. Не, те не бяха го виждали, но затова пък видяха скалните яребици — не се сетихме да ги скрием. Играта мигом се прекъсна и те започнаха да се възхищават, да ги претеглят в ръце, да задават хиляди въпроси. Баща ми отговори изчерпателно и им разясни, че не ставало въпрос за Caccabis Rufa, а за Caccabis saxatilis. После той се съгласи, по желание на всички, да им демонстрира царския изстрел, като наблегна на факта, че за втория изстрел трябвало да се държи шоковата цев на пушката. Тези обяснения за техниката на стрелбата можеха да траят чак до вечерта, но за щастие над главите ни часовникът на черквата удари дванайсет часа.

Като отивахме да си вземем торбите от бакалина, още веднъж срещнахме кюрето. В ръцете си държеше фотоапарат, по форма, размери и изящество като паве.

Кюрето тръгна към нас с широка усмивка и каза:

— Ако не ви задържам, бих искал да имам един спомен от този чудесен успех.

— Една щастлива случайност може би не заслужава такава голяма чест — скромно отвърна баща ми.

— Напротив! За мен ще бъде истинско удоволствие да ви изпратя тази снимка — един приятен спомен от лятната ваканция.

Баща ми покорно се остави фотографът да го нагласи.

Той с целия си вид ми показваше колко му е неприятно това положение, но няма как, не бива човек да бъде неучтив. Та той опря в земята приклада на пушката, сложи лявата си ръка върху цевта, а с дясната ме прегърна през раменете. Кюрето ни огледа за миг с присвити очи, после се приближи и обърна кеклиците, за да се видят пъстрите им кореми. Най-после той отстъпи четири крачки назад, притисна апарата до колана си, наклони глава и извика:

— Не мърдайте!

Чух изщракване като в ключалка и кюрето изброи: „едно, две, три. Мерси!“

— Ние живеем в Белон — каза баща ми, — в Новата вила.

— Знам, знам — отвърна кюрето.

После добави с патетичен тон:

— Понеже нямам възможност често да ви виждам, — ще дам снимките на господин зет ви, най-безупречния от нашите енориаши. Довиждане, и още веднъж приемете моите поздравления.

Той си тръгна учтив, усмихнат, приятелски настроен и толкова симпатичен, че ми се дощя да го последвам, и аз разбрах колко опасни са за обществото тези фалшиви външни прояви. Когато завивахме край площада, баща ми каза:

— Това е малко село. Щеше да е невъзпитано да му откажем. Може би той на това и разчиташе, за да ни обвини след това в сектантство. Но ние го надхитрихме.

Тръгнахме с бодра крачка по обратния път нагоре. Птиците все така се поклащаха на колана на баща ми и понеже бяха закачени за вратовете, аз му казах, че той бе убил кеклици, но в крайна сметка щяхме да ядем лебеди.

На другия ден ги опекохме на шиш — знаменито ядене, сякаш беше празник.

Все пак случи се нещо неприятно: чичо Жул, чийто апетит на селско чедо будеше възхищението на роднините, си счупи един изкуствен зъб от сачма номер седем, останала незабелязана в мекото месо на трътката. Но той успя да си възвърне хубавата усмивка, когато баща ми му каза, че селското кюре е един много начетен и симпатичен човек и било истинско удоволствие да го слушаш.

На другия ден, когато тръгнахме на лов, видях, че татко бе оставил каскета си и е сложил стара шапка от кафяв филц, „защото слънцето понякога биело в стъклата на очилата му и го заслепявало“. Но аз забелязах — без нищичко да кажа, че около шапката беше закрепена панделка, каквато не можеше да се сложи на каскета, и че в тази панделка бяха втъкнати две красиви червени пера — символ и спомен за двойния „царски изстрел“.

От този ден нататък, когато в селото станеше дума за баща ми, хората казваха:

— Нали познавате този човек от Белон?

— Кой, онзи с големите мустаци ли?

— Не! Другият! Ловецът! Онзи с кеклиците!