Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Gloire de mon père, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Добринка Савова-Габровска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Марсел Паньол
Заглавие: Славата на моя баща
Преводач: Добринка Савова-Габровска
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: мемоари/спомени
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: декември 1979 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Светлана Йосифова
Коректор: Мина Дончева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068
История
- — Добавяне
Но татко го нямаше. Беше отишъл с мама на екскурзия. Без нас, което ми се стори предателство. Наложи се да чакаме до вечерта. Посветих следобеда на съчиняването на една великолепна „Предсмъртна песен на един вожд на команчите“ (текст и музика):
Сбогом, полета,
стрела проклета
мойта десница злобно срази,
сърцето в рани
чисто остана,
туй всеки странник ще порази.
Подъл, паони,
който ме гониш,
зная, смехът ми зле ти нагарча;
нямат значение
твойте мъчения,
те са за мен яд на комарче!
Съчиних седем или осем куплета.
Качих се в стаята си и сред тишина и уединение дълго „репетирах“.
После се залових да изрисувам бойните знаци по тялото на Пол и след туй по моето. Най-сетне, украсен с пера, с вързани отзад ръце, аз тържествено се приближих до кола на мъченията и Пол здраво ме завърза за него, надавайки гърлени викове (това трябваше да бъдат обидни думи от езика на племето паони).
След това той изигра един безмилостен танц около мен, а аз пеех предсмъртната песен.
Изпях я толкова искрено, така сполучливо имитирах „саркастичния смях“, че моят палач, леко разтревожен, благоразумно се поотдалечи.
Но върхът на песента беше последния куплет:
Сбогом, братя мои
и цветя безбройни,
сбогом, мой жребецо, мои стремена!
Мама ще заплаче,
предайте й, значи,
че съм паднал честно в кървава война!
Завърших толкова патетично, че и аз самият се разчувствувах и лицето ми се обля в сълзи. Тогава отпуснах глава върху гърдите си, затворих очи и умрях. Чух сърцераздирателно хлипане и видях как Пол хукна, викайки с цяло гърло:
— Той умря! Той умря!
Баща ми дойде да ме освободи и видях, че много му се искаше към моите въображаеми мъчения да прибави и една истинска плесница.
Все пак аз бях доволен от моя актьорски успех и даже си помислих да разиграя подобна сцена след вечеря, но докато пресичах столовата, за да отида да си измия ръцете в кухнята, се натъкнах на нещо поразително.
Татко и чичо Жул бяха разтеглили масата и върху тази безкрайна плоскост, застлана с грубо платно, бяха наслагали различни чудеса: най-напред видях цели редици празни гилзи, всяка в различен цвят: жълта, червена, синя, зелена. След това — торбички от зебло, не по-големи от длан и тежки като камък. На всяка една беше изписан голям черен номер: 2, 4, 5, 7, 9, 10.
Имаше и нещо като малък кантар, само с една везна и някакъв странен меден инструмент, завинтен на ръба на масата, с дръжка с дървено топче накрая. И последно — насред масата — царствено се мъдреше яденето, сготвено от чичо Жул.
— Ето какво пържех тази сутрин — мазни тапи.
— Те за какво служат? — попита Пол.
— За да правим патрони — каза татко.
— Ти ще ходиш на лов? — попитах аз.
— Ами да.
— С чичо Жул?
— Ами че да.
— А имаш ли пушка?
— Ами да.
— Къде е?
— Ще ти я покажа след малко. Сега иди си измий ръцете, защото супата ще изстине.