Марсел Паньол
Славата на моя баща (41)

Пътят все така се изкачваше, пресичайки от време на време по някое малко плато. Ако човек се обърнеше назад, можеше да съзре покритата с мъгла просторна долина на река Ювон, която се спускаше до блестящото море.

Пол се щураше насам-натам: той хвърляше камъни по стеблата на бадемовите дървета и от листака изскачаха рояци скакалци, трептящи от възмущение.

Последното изкачване беше толкова трудно, колкото и предишното.

След поредната тупаница със сопата, мулето с дъгообразни извивания и внезапни отпускания на гърба, въртейки глава при всяко усилие, теглеше на тласъци раздрънканата каруца, а товарът й се люлееше като махало на метроном и кършеше по пътя си маслинови клонки. Но един клон се оказа по-як от крака на нашата масичка. Като отхвръкна настрани, кракът изкънтя върху главата на изумения ми баща.

Докато мама се мъчеше да спре подуването, притискайки една монета върху синината, малкият Пол подскачаше и се смееше с глас. А аз вдигнах крака на масичката, виновник за случилото се, и с удоволствие забелязах, че се е отчупил косо, значи лесно можеше да се залепи. Изтичах да съобщя тази утешителна вест на баща си, който се мръщеше от болка и притискаше към челото си профила на Наполеон III.

Настигнахме каруцата, спряла в една горичка на върха на възвишението, за да може изтормозеното животно да си поеме дъх. Запъхтяно, то наистина дишаше шумно, като издуваше измършавелите си ребра, които приличаха на обръчи, сложени в торба. От дългата му, сякаш гумена устна се точеха прозрачни лиги.

И тогава с лявата си ръка (защото с дясната той продължаваше да разтърква пострадалата си глава) татко ни показа върху отсрещния рид една малка къщичка, наполовина скрита от голяма смокиня.

— Ето — каза той, — ето я Новата вила. Ето нашият дом през ваканцията: градината от ляво също е наша.

Тази градина, заобиколена от ръждясала ограда, беше широка най-малко сто метра.

Не можах да различа нищо друго, освен една малка горичка от маслини и бадеми, сплели буйните си клони над гъсти храсталаци. Но аз толкова пъти бях виждал насън тази миниатюрна девствена гора, че с радостен вик се спуснах към нея, а Пол — след мен!