Марсел Паньол
Славата на моя баща (69)

Реших, че първо трябва да се ориентирам. Баща ми стотици пъти ми беше повтарял: „Ако гледаш право пред себе си, към изгрева, значи слънцето ще залезе зад гърба ти. Вляво от теб е Север, в дясно — Юг. Просто като фасул.“

Да, много просто, но накъде е изгревът? Погледнах слънцето. То беше отминало средата на небето и понеже знаех, че вече е следобед, останах доволен, че успях да открия накъде ще е залезът. Обърнах му гръб и казах на висок глас: „Вдясно е юг, вляво — север“. След това установих, че поради липса на някакъв ориентир, тези великолепни познания не можеха да ми послужат. В коя посока беше моят дом? Заради тези проклети дерета толкова пъти заобикалях. Бях напълно обезсърчен, така дълбоко и безнадеждно, че реших да поиграя на някаква друга игра.

Започнах да хвърлям камъчета, както овчарите, удряйки с китка хълбока си. Върху платото имаше богат избор от камъни — плоски, идеално гладки и всякакви по големина. Те отскачаха във въздуха, завъртвайки се с необикновена лекота. Колкото повече усъвършенствувах техниката си, толкова те отскачаха по-надалеч. Десетият камък попадна в един хвойнов храст, откъдето изскочи великолепен зелен гущер, дълъг колкото ръката ми. Той проблесна като удължен изумруд и изчезна в храстите. Изчаках, стиснал камък във всяка ръка. Хвърлих единия, за да уплаша гущера. В същия миг видях, че от гъстата зеленина изскочи някакво изключително зверче, голямо колкото полска мишка, което направи най-малко петметров скок и се приземи върху един скален диск, но не остана там и четвърт секунда. За мен обаче това беше достатъчно, за да видя, че то приличаше на съвсем малко кенгуру — задните му лапи бяха прекомерно големи, черни и гладки, като кокоши крак, а тялото му беше покрито със светлобежова козина и имаше малки щръкнали ушички. Познах, че това е невестулка, защото чичо Жул ми я беше описал. Тя скочи отново, лека като птичка, и с три скока стигна малката гора от пърнар. Опитах се да я догоня, но напразно, тя вече никъде не се виждаше. Но докато я търсех, открих нещо като островърха палатка, направена от плоски камъни, много изкусно разположени. Те образуваха концентрични кръгове, широки колкото човешки пръст, и тези кръгове все повече се стесняваха, а на върха се събираха. Последният ред завършваше с отвор, голям колкото чиния, покрит с хубав, плосък камък. Това убежище ми напомни печалното положение, в което бях изпаднал: слънцето залязваше и тази овчарска колиба може би щеше да ми спаси живота.

Не влязох веднага вътре — всеки знае, че в прерията, в изоставена колиба може да се крие сиукс или апах, готов да замахне в тъмнината с томахавката си и да разцепи главата на доверчивия пътник. Освен това, можех да налетя на някоя змия или отровен паяк. Пъхнах борово клонче в дупката, която служеше за вход, и го раздвижих на всички страни, произнасяйки разни заклинания. Но ми отвърна само мълчанието. Видях един процеп и като през шпионка огледах вътрешността. Вътре нямаше нищо друго, освен купчина сухи треви — там беше спал някакъв ловец.

Пъхнах се в колибата и тя ми се стори прохладно и доста сигурно убежище. Тук поне ще мога да изкарам нощта, далеч от нощните хищници, като пумата или леопарда, но с тревога установих, че дупката, през която влязох, нямаше с какво да се запуши отвътре. Веднага ми дойде наум да събера доста камъни и да затрупам „входа“, когато дойде ред да се укрия в крепостта си. Отказах се от ролята на трапер и от хитростите на команчите и веднага ме обзе мъжественото търпение на Робинзон.

Първото неудобство: нямаше нито един плосък камък наоколо. Къде тогава ловецът беше намерил онези камъни, с които беше изградил колибата? Хрумна ми гениалната мисъл, че ги е взел от онова място, където вече не са останали. Трябваше тогава да потърся малко по-надалеч и успях да намеря.

Докато пренасях тези материали, — те просто ми откъснаха ръцете — аз си помислих: „В момента все още никой не се тревожи. Ловците мислят, че съм вкъщи, а мама мисли, че съм с тях. Но когато се върнат, тогава ще се случи лошото. Мама сигурно ще припадне! И сигурно ще плаче!“

При тази мисъл и аз се разплаках, притискайки до корема си един камък, идеално плосък, но тежък колкото мен.

Бих искал и аз като Робинзон „да отправя към небето горещата си молба, за да може Провидението да ми помогне“. Но не знаех никакви молитви. И това провидение, което не съществуваше, а знаеше всичко, нямаше никакво основание да проявява интерес към мен. Но бях чувал да казват: „Помогни си сам и господ ще ти помогне“. Реших, че смелостта ми струва колкото една молитва и продължих, плачейки, да пренасям камъни. „Сигурно е, че ще почнат да ме търсят. Ще вдигнат на крак селяните и когато нощта се спусне, ще видя как към мен се изкачва дълга върволица с «факли от смолисто дърво». Дано успея да запаля огън на «най-високата скала на планината».“

За беда нямах кибрит. Що се отнася до индианския начин на палене — просто търкаш две парчета дърво и сухият мъх съвсем лесно пламва, — бях вече опитвал няколко пъти да го приложа на практика. Дори с помощта на Пол, който духаше до пръсване, аз нито веднъж не видях да пламне дори и искрица. Бях решил, че поради липса на определен вид американско дърво или на специален мъх, неуспехът ми винаги щеше да се повтаря. Значи нощта щеше да бъде тъмна и ужасна, може би последната в живота ми. Ето докъде ме бяха довели вероломството на чичо Жул и моето непослушание.

Тогава си спомних думите, които татко често повтаряше и няколко пъти ме беше карал да преписвам в тетрадката по краснопис — наклонено, закръглено: „Не е необходимо да се надяваш, за да предприемеш нещо, нито да успееш, за да постоянствуваш“. Той дълго време ми обяснява смисъла на изречението и ми беше казал, че това е най-хубавият френски афоризъм. Повторих го няколко пъти и сякаш изрекох някакви магически думи — изведнъж почувствувах, че съм вече голям. Засрамих се от сълзите си, от отчаянието си. Бях се изгубил в планината — голяма работа! Откакто бях излязъл от къщи, почти през цялото време се бях изкачвал по доста стръмни скатове. Значи трябваше да се спусна надолу и сигурно щях да намеря някое село или най-малкото някой по-хубав път.

Изядох замислено и другата половина от портокала и после, с пламнали прасци и набити ходила, аз бързо се спуснах по лекия наклон на платото.

Повтарях си магическата фраза и прескачах хвойновите храсти. Отдясно, зад пелена от облаци, слънцето започваше да червенее, също както на бонбонените кутии, които лелите подаряват за Коледа.

Тичах така повече от четвърт час, отначало лек като африканска мишка, после като коза, после като теле и се поспрях да си поема дъх. Като се обърнах разбрах, че бях изминал най-малко един километър и че трите дерета вече не се виждаха, потънали в огромното плато.

За сметка на това откъм страната на залеза ми се стори, че различавам срещуположния край на някаква падина. Бавно, за да пестя силите си, тръгнах към нея, преди отново да се впусна напред.

Да, това наистина беше падина. Колкото повече я наближавах, толкова тя ставаше по-дълбока. Може би беше същата, през която бях минал сутринта? Вървях напред, като разгръщах храстите и жълтугите, високи колкото мен.

Оставаха ми още петдесет крачки до бърдото, когато отекна силен гръм и две секунди по-късно — още един. Звукът идваше отдолу. Луд от радост, аз се хвърлих напред, но в същото време ято огромни птици излетя откъм възвишението и се спусна право към мен. Ала водачът им изведнъж промени посоката, прибра крилете си и като прелетя над един висок клек, тежко тупна на земята. Наведох се да го вдигна, но просто бях зашеметен от силен удар и паднах на колене: друга птица току-що се беше стоварила върху главата ми и за момент ми причерня пред очите. Главата ми бучеше и аз най-енергично започнах да я разтърквам, когато видях, че ръката ми е цялата в кръв. Помислих, че съм ранен, и малко остана да се разплача, но забелязах, че птиците са целите окървавени. Веднага се успокоих. Хванах ги и двете за крачетата, а те все още потръпваха в предсмъртна агония. Познах, че са яребици, но теглото им ме изненада — бяха големи колкото петли и дори да вдигнех високо ръце, червените им човки пак докосваха земята.

Сърцето ми подскочи — скални яребици! Царски яребици! Понесох ги към ръба на бърдото — може това да е някой „двоен изстрел“ на чичо Жул.

Но дори и да не беше стрелял той, ловецът, който в момента търсеше птиците, сигурно щеше да ми се зарадва и да ме върне у дома. Бях спасен.

Тъкмо когато се опитвах да си проправя път през гъсталака, чух един звучен глас, който търкаляше р-то, а ехото го подхващаше. Беше гласът на чичо Жул, гласът на спасението, гласът на Съдбата!

Видях чичо си през клоните. Падината — доста широка и със слаба растителност, не беше много дълбока. Чичо Жул идваше откъм отсрещния скат и викаше, явно в лошо настроение.

— Не, Жозеф, не! Не биваше да стреляте! Те летяха към мен! А вашите изстрели ги пррогониха.

Тогава чух гласа на баща ми, но не можех да го видя, защото сигурно беше под бърдото.

— Бяха съвсем близо и мисля, че ударих една.

— Хайде де! — раздразнено го прекъсна чичо. — Може би щяхте да уцелите някоя, ако ги бяхте оставили да преминат! Въобразявате си, че приложихте „царският изстрел“, и то от дубле! Тази сутрин вече стреляхте несполучливо срещу яребици, които искаха да се самоубият, а сега повтаряте същия опит с кеклици. А те летяха право към мен!

— Признавам, че малко избързах — обади се татко с виновен глас. — И все пак.

— Все пак — рязко отговори чичо — вие чисто и просто изпуснахте скалните яребици, големи колкото хвърчила, с пушка, която може да надупчи цял чаршаф. Най-лошото е, че този случай няма вече никога да се повтори. А ако ме бяхте оставили аз да стрелям, сега щяха да бъдат в торбата ни.

— Признавам, че сбърках… — отвърна баща ми. — Но аз видях да лети перушина.

— Аз също — изсмя се чичо Жул. — Видях да летят красиви пера, които отнасяха яребиците с шейсет километра в час до билото, където сега сигурно ни се подиграват.

Бях се вече приближил и виждах горкия Жозеф. Каскетът му — килнат настрани, а той нервно дъвчеше стръкче розмарин и печално поклащаше глава.

Тогава аз се показах на една висока островърха скала, надвиснала над долината, и с тяло, изпънато като лък, извиках с все сила:

— Той ги уби! И двете! Той ги уби!

И високо към небето, срещу залязващото слънце аз вдигнах малките си окървавени юмруци, откъдето висяха четири златисти крила — славата на моя баща.