Марсел Паньол
Славата на моя баща (21)

На другия ден, беше четвъртък, татко ни събуди:

— Хайде, хоп! Ставайте! Отиваме при леля Роз и ви обещавам, че ви чака голяма изненада.

— Аз твоята изненада вече я знам — казах аз.

— Хо, хо, и какво знаеш?

— Не искам да ти кажа, но да знаеш, че всичко ми е ясно.

Той ме изгледа усмихнат, но не настоя да му дам обяснения.

Тръгнахме и четиримата по улицата. Сестричката беше странно нагиздена — закопчахме роклята й отпред, а не можахме да я срешем, защото пищеше.

Една мисъл просто не ми даваше мира — щяхме да видим детето на двама старци. Нали така беше казала госпожица Гимар, но тя нищо не уточни, освен че щяло да бъде на шейсет и осем години.

Представях си го цялото сбръчкано, и то се знае, с бяла коса и бяла брада като на дядо, само че по-къса и по-нежна — бебешка брада. Нямаше да е хубаво, но сигурно щеше веднага да проговори и да ни каже откъде идва. Виж това щеше наистина да бъде интересно.

Но останах напълно разочарован.

Заведоха ни да целунем леля Роз в стаята й. Тя имаше напълно закопчан вид, въпреки че изглеждаше малко бледа. Майка ми беше седнала на ръба на леглото и между тях се мъдреше едно бебе, истинско бебе, без брада и без мустаци, с едро бузесто лице и гребен от руси коси. То кротко спеше.

— Ето вашият малък братовчед — каза тихо мама.

И двете го гледаха развълнувани, възхитени, радостни, с такова прекалено обожание, а чичо Жул, като влезе, беше така зачервен от гордост, че Пол възмутен ме дръпна в столовата и там излапахме четирите банана, които той мимоходом беше задигнал от кристалната фруктиера.