Марсел Паньол
Славата на моя баща (57)

Вечерята премина под знака на лова и продължи много повече от обикновено. Беше вече девет часът вечерта, когато станахме от масата, за да започнем да правим патрони. Съгласиха се да остана, защото им подхвърлих, че за мен това ще бъде „един нагледен урок“.

— Половин час, не повече — рече мама и занесе Пол на ръце, а той слабо протестираше в съня си.

— Най-напред — каза чичо — Да огледаме оръжието.

Той отиде и извади от бюфета, зад чиниите, един хубав калъф от кафява кожа (страшно се засрамих, че не бях го открил по-рано) и измъкна от него много красива пушка, която ми се видя съвсем нова. Цевите бяха в чудесен матовочерен цвят, спусъкът — никелиран и върху гравирания приклад се виждаше фигурата на куче, потънало в лакираното дърво.

Баща ми взе пушката от ръцете на чичо ми, огледа я и леко подсвирна от възхищение.

— Това е сватбен подарък от по-големия ми брат — каза чичо Жул. — Шестнайсети калибър, марка „Верней-Карон“, със закрит ударник.

Той отново взе пушката, натисна затвора, чу се приятно щракане, при което тя се отвори, а той погледна към лампата през двете цеви и каза:

— Идеално е смазана. Но утре пак ще погледнем по-подробно.

И като се обърна към баща ми, го попита:

— А къде е вашата пушка?

— В стаята ми.

И татко излезе с широки крачки. Дори не подозирах, че има пушка, и бях възмутен, че е крил такава хубава тайна от мен. Чаках завръщането му с голямо нетърпение, опитвайки се да позная по шума на стъпките и по превъртането на ключа на кое място я беше скрил. Но моите разузнавателни усилия се оказаха напразни и аз чух татко забързано да се връща.

Той донесе голям жълт калъф, купен без мое знание, по всяка вероятност от вехтошаря. Беше целият напукан, което издаваше колко е стар, а това, че на места прозираше белезникавата основа, красноречиво говореше, че е направен от пресован картон.

Със стеснителна усмивка татко отвори този смешен картонен калъф и каза:

— Тази пушка ще изглежда съвсем жалка редом с такова модерно оръжие като вашето, но ми е подарък от баща ми.

Като превърна по този начин тази старовремска ловна пушка в ценна семейна реликва, той измъкна от калъфа една по една трите й части, които бяха огромни.

Чичо ми ги пое и ги сглоби с магическа бързина, после, като видя размерите на оръжието, извика:

— Господи, боже мой! Та това е аркебуза.

— Почти — отговори татко. — Но изглежда, че стреля точно.

— Възможно е — каза чичо.

Прикладът не беше украсен с фигури и лакът се беше изтъркал, спусъкът не беше никелиран, ударниците бяха толкова огромни, сякаш ги беше изковал ковач. Почувствувах се леко унизен.

Чичо Жул отвори затвора на пушката и замислено го огледа:

— Ако не е някакъв неизвестен калибър от онова време, тогава трябва да е дванайсети калибър.

— Да, дванайсети е — потвърди татко. — Аз купих гилзи за дванайсети калибър.

— С капси, разбира се.

— Да, с капси.

Той взе от една картонена кутия два-три празни патрона и ги подаде на чичо ми. От медната им основа се показваха малки гвоздейчета без главички. Чичо ми сложи един патрон в цевта на пушката.

— Цевта е леко разширена — каза той, — но наистина е дванайсети калибър. Тази система отдавна вече не се прилага, защото крие известна опасност.

— Каква опасност? — попита мама.

— Минимална — отговори чичо, — но въпреки това си е опасност. Виждате ли, Огюстин, като удря върху ей това медно гвоздейче, ударникът възпламенява барута. Но това гвоздейче е външно, нищо не го предпазва, а някой може да го удари и без да иска.

— Например?

— Например, ако патронът се изплъзне от ръцете на ловеца и падне върху медното гвоздейче, може да избухне в краката ви.

— Не е смъртоносно — каза Жозеф успокоително. — И никога няма да ми се случи да изтърва патрон.

— Веднъж видях една необичайна злополука — започна чичо. — Бях още много млад, защото беше по времето на тези пушки. Председателят на Ловното дружество, господин Баназет, беше толкова дебел, че нощем, отдалече човек би го взел за бъчва и трябваше да се наставят два патронташа, за да му направят един цял. Един ден, след обилен ловджийски обед, той се подхлъзна и се търкулна от горе до долу по стълбата с огромния си патронташ около кръста, който беше натъпкан с патрони с капси. Сякаш някой откри залпова стрелба. И длъжен съм с прискърбие да ви съобщя, че той умря.

— Жозеф — извика мама пребледняла, — трябва да купим друга пушка, иначе няма да те пусна на лов.

— Хайде де! — засмя се татко. — Първо, нямам нищо общо с бъчва и второ, няма да оглавявам никакъв „обилен ловджийски обед“ в прочут винарски край, защото съм убеден, че експлодирането на господин Баназет, е отприщило цял гейзер от червено вино.

— Напълно е възможно — съгласи се с него чичо Жул, смеейки се. — Впрочем, Огюстин, мога да ви уверя, че този нещастен случай все още е единствен по рода си.

Той внезапно скочи и се прицели с дванайсеткалибрената пушка. Майка ми извика:

— Марсел, стой на мястото си! Не мърдай!

Чичо ми повтори пет-шест пъти хватките си, като си прицелваше ту в стенния часовник, ту в окачената лампа, ту в ръжена. Най-после той произнесе присъдата си:

— Тази пушка е много стара и тежи три фунта повече от обикновената. Но тя удобно приляга в ръцете и прилепва добре към рамото. Според мен това е великолепно оръжие.

Баща ми целият засия и огледа всички ни с известна гордост, но чичо добави:

— Ако все пак не избухне.

— Какво? — ужасено извика майка ми.

— Не се бойте, Огюстин, ще вземем всички предпазни мерки и ще изстреляме първите патрони с връв. Ако избухне, Жозеф няма да има вече пушка, но ще запази дясната си ръка и очите си.

Той отново огледа затвора и каза:

— Може да стане така, че в резултат на някой по-силен заряд калибърът да се промени и пушката да стреля с бренеке. Утре ще разберем. А тази вечер да приготвим патроните.

В гласа му прозвучаха заповедни нотки:

— Най-напред изгасете всякакъв огън в къщата. Дори тази газена лампа крие доста голяма опасност.

И като се обърна към мен, добави:

— С барута шега не бива!

Майка ми, смъртно уплашена, изтича в кухнята и изсипа една тенджера вода върху последните въгленчета, които все още се червенееха в печката. През това време баща ми провери дали лампата не изпуска газ и добре ли е окачена.

След тези предпазни мерки чичо седна на масата и накара татко да седне срещу него.

Леля ми, за която тази опасна церемония, изглежда, не беше нещо ново, се качи в стаята си, за да нахрани малкия Пиер, и повече не слезе при нас.

Майка ми седна на един стол на два метра от масата. Аз застанах прав пред нея, между коленете й. Мислех си, че ако станеше експлозия, щях да я прикрия с тялото си.

Тогава чичо ми взе една тенекиена кутийка, херметически затворена с гумичка, и внимателно я остърга. Видях как от тапата навън се показа крайчецът на съвсем мъничко черно шнурче. Чичо го хвана внимателно с два пръста, подръпна го леко и тапата изскочи. Тогава той наведе гърлото над един бял лист хартия и изсипа върху него щипка черен прах. Аз като хипнотизиран се приближих… Значи това нещо било барут, страшното вещество, убило толкова животни и хора, взривило толкова къщи и което запратило Наполеон чак в Русия. Би казал човек стрит въглен. И нищо повече.

Чичо ми взе един голям меден напръстник, закрепен за малка дръжка от черно дърво.

— Ето мярката за определяне на теглото — каза ми той. — Има деления за грамове и за дециграмове, това ни позволява да сме достатъчно прецизни.

Той напълни напръстника догоре и изсипа съдържанието му върху везната на малкия кантар. Везната слезе до долу, после бавно се издигна и застина.

— Барутът не е влажен — отбеляза чичо, — тежи точно толкова, колкото трябва, блести… Чудесен барут!

Тогава започна пълненето на гилзите, операция, в която взе участие и баща ми. Той притискаше барута с просмуканите от мазнина тапи, които чичо Жул беше сготвил сутринта. После идваше ред на сачмите, после още една тапа и най-накрая едно картонено кръгче с голяма черна цифра, обозначаваща калибъра на сачмата.

После дойде ред на оформянето на патрона: с малкия инструмент с дървена дръжка го притискахме и горният му край се огъваше. Образуваше се нещо като заоблен ръб и с това смъртоносният заряд беше окончателно затворен.

— Шестнайсет калибъра повече ли е от дванайсет? — попитах аз.

— Не — отговори чичо. — Малко по-малко.

— Защо?

— Да, наистина — забеляза татко. — Защо с най-малките номера се означават най-големите калибри?

— Това е малка загадка — каза чичо Жул с наставнически вид, — но добре правите, че ме питате. За пушка шестнайсети калибър може от един фунт олово да се излеят шестнайсет куршума, за пушка дванайсети калибър от същия фунт могат да се излеят само дванайсет куршума, а ако имаше еднокалибрено оръжие, то щеше да стреля с куршуми, тежки един фунт.

— Това се казва ясно обяснение — каза баща ми. — Ти разбра ли?

— Да! — отвърнах аз. — Колкото повече куршуми се изливат от един фунт, толкова те са по-малки. И става така, че пушка с по-малка цев има по-голям калибър.

— Навярно вие говорите за фунт от петстотин грама?

— Едва ли — отговори чичо. — Мисля, че става дума за по-стара мярка — четиристотин и осемдесет грама.

— Чудесно — каза внезапно татко, явно силно заинтригуван.

— Защо?

— Защото в тези обяснения виждам неизчерпаем източник на задачи, които мога да съставя за средните класове. Например: „Един ловец, който имал седемстотин и шейсет грама олово, е могъл да излее двайсет и четири куршума за пушката си. Като се знае, че тежината на един фунт някога е била равна на четиристотин и осемдесет грама и че цифрата, която означава калибъра, означава също така и броя на куршумите, които могат да се излеят от един фунт олово, какъв е калибърът на пушката на този ловец?“

Това педагогическо съчинение малко ме разтревожи, защото се страхувах да не бъде експериментирано върху мен за сметка на игрите ми. Но се успокоих от мисълта, че баща ми изглеждаше твърде разпален от новото си увлечение, за да пожертвува ваканцията си, като развали моята. По-нататъшният развой на нещата ми доказа, че разсъжденията ми са били правилни.