Марсел Паньол
Славата на моя баща (26)

Спряхме пред едно опушено дюкянче на края на булевард Мадлен, което всъщност започваше от самия тротоар, задръстен със странни мебели, струпани около стара пожарникарска помпа, на която беше закачена някаква цигулка.

Собственикът беше много висок, много слаб и много мръсен. Имаше сива брада и коси на трубадур, които се подаваха изпод широкопола шапка, каквато носеха хората на изкуството. С меланхоличен израз той пушеше глинената си лула.

Баща ми беше вече идвал и беше запазил някоя и друга „мебел“: скрин, две маси и цял куп парчета от полирано дърво, които, по думите на вехтошаря, щяха да послужат да се сглобят от тях шест стола. Имаше и малко канапе с изтърбушена вътрешност, като кон на тореадор, три разкъсани дюшека, полупразни сламеници, старомоден шкаф без полици, стомничка, която доста смътно напомняше по форма петел, и най-различни домакински прибори, разяждани от ръжда.

Вехтошарят ни помогна да натоварим този куп от вехтории на ръчната количка. Пристегнахме целия багаж с въжетата, разнищени от дълга употреба. После пристъпихме към уреждане на сметката. Като поразмисли, вехтошарят погледна втренчено баща ми и отсече:

— Петдесет франка за всичко!

— Охо — възкликна татко, — много скъпо!

— Скъпо, но затова пък е хубаво — отвърна вехтошарят. — Скринът е стилен. — И той посочи с пръст тази проядена от червеите развалина.

— Вярвам ви напълно, че има някакъв стил — каза татко, — но не е от нашето време.

Вехтошарят направи кисела физиономия.

— Толкова ли обичате модерните неща?

— Бога ми — каза татко, — не купувам всичко това за някакъв музей. Купувам ги, за да си служа с тях.

Старецът, изглежда, се натъжи от това признание.

— Значи — каза той, — вас ни най-малко не ви вълнува мисълта, че този скрин може би е видял кралица Мария Антоанета по нощница?

— Ако се съди по състоянието му — отговори татко, — няма да се учудя, ако е видял и цар Ирод по долни гащи.

— Позволете ми да ви възразя — каза вехтошарят — и за сведение да ви кажа следното: цар Ирод може би е имал долни гащи, но не е имал скрин. Само сандъци, обковани със злато, и разни там дървени съсъди. Казвам ви това, защото съм честен човек.

— Благодаря ви — кимна татко. — И понеже сте честен човек, ще ми отстъпите всичко за тридесет и пет франка.

Вехтошарят изгледа най-напред татко, после мен, поклати глава с тъжна усмивка и заяви:

— Невъзможно е, защото дължа петдесет франка на моя хазяин, който ще дойде на обед да си получи наема.

— Значи — извика татко възмутено, — ако му дължахте сто франка, нямаше да се посвените да ми поискате толкова.

— Щях да бъда принуден. От къде смятате, че мога да взема тия пари? Забележете, че ако му дължах четирийсет, щях да ви поискам четирийсет, ако му дължах трийсет, щеше да е трийсет.

— В такъв случай — каза татко. — Най-добре ще е да дойда утре, когато ще сте му платили и няма да му дължите нищо.

— А сега вече това е невъзможно — извика вехтошарят. — Часът е точно единайсет. Вие попаднахте в тази въртележка и нямате вече право да се измъкнете от нея. Признавам, не случихте, като дойдохте тъкмо днес. Но какво да се прави! Всеки с късмета си! Вие сте млад и зелен, прав сте като свещ и имате чудесно зрение. Докато има кьорави и сакати, нямате право да се оплаквате. Петдесет франка и точка по въпроса.

— Щом е така — каза баща ми, — ние ще разтоварим тези жалки останки и ще отидем да ни обслужат другаде. Хайде, момчето ми, развързвай въжетата.

Вехтошарят ме хвана за ръцете, викайки:

— Почакайте! — После погледна татко съкрушено и с възмущение, поклати глава и ми каза:

— Ама че е сприхав!

И като се приближи до татко, заговори му тържествено:

— Да не спорим повече за цената. Остава твърдо петдесет франка. Невъзможно ми е да ви отстъпя. Но ако искате, можем да добавим нещичко.

Той влезе в дюкянчето. Татко доволен ми намигна и ние последвахме вехтошаря.

Вътре като крепостна стена бяха наредени шкафове, олющени огледала, каски, стенни часовници, препарирани животни. Ръката му потъна в тази купчина и той измъкна оттам различни предмети:

— Първо на първо — каза той, — понеже обичате модерния стил, мога да добавя към останалото това нощно шкафче от емайлирана ламарина и този кран, извит като лебедова шия, никелиран чрез галванопластика. Няма да седнете да ми разправяте, че не е модерно. Второ, давам ви тази инкрустирана арабска пушка, която не е кремъклийка, а стреля с капсули. Обърнете внимание на дължината на цевта. Като същинска въдица. И погледнете — добави той, като снижи глас, — на приклада са гравирани инициали с арабски букви!

Той ни показа знаци, които приличаха на шепа запетайки, и прошепна:

— А. К. Сещате ли се?

— Да не вземете да ме убеждавате, че тая пушка е принадлежала на Абд-ел Кадер?

— Нищо не твърдя — каза уверено вехтошарят. — Но какви други по-чудни неща са минали през ръцете ми. Този, който разбира, няма нужда от убеждаване. Давам ви и този параван за пред камина от гравирана мед, този огромен овчарски чадър, който ще стане като нов, щом му се смени платът, този барабан от Брега на слоновата кост, истинска музейна рядкост, и тази стара ютия с въглени. Доволен ли сте?

— Сега вече е честно — отговори татко. — Но ми се иска и онази стара клетка за кокошки.

— Охо! — възкликна вехтошарят. — Признавам, че е старичка, но може да служи като нова. Щом е за вас, дадено!

Баща ми му подаде една бледолилава банкнота от петдесет франка. Той я пое тържествено, с поклон.

Най-сетне ние напъхахме под опънатите въжета новите си придобивки, а вехтошарят през това време припалваше лулата си и изведнъж каза:

— Иска ми се дави подаря едно креватче за малкия!

Влезе в дюкянчето си, изчезна някъде зад гора от шкафове и отново се показа, сияещ от радост. Носеше в ръцете си рамка от четири стари греди, така лошо сковани, че при най-малкото движение този четириъгълник се превръщаше в ромб. На една от гредите беше заковано с тапицерски пирони четириъгълно ютено платно с изнищени краища, което висеше като знаме на нищетата.

— Вярно е, че липсва втората рамка — каза вехтошарят, — съвсем същата, която да държи. Но с четири парчета дърво вие ще свършите тази работа и малкият ще спи на него като паша!

И той кръстоса ръце на гърдите си, леко наклони глава встрани и сякаш се унесе в сън, с блажена усмивка на лицето.

Ние му благодарихме надълго и нашироко и той изглежда се трогна, вдигна дясната си ръка с изчернена длан и извика: „Почакайте! Имам още една изненада за вас.“

И той пак изтича в дюкянчето си. Баща ми, който беше вече преметнал ремъка, внезапно потегли и се спусна с широка крачка по булевард Мадлен, докато щедрият старец пак се показа на края на тротоара, размахвайки в ръце едно огромно знаме на Червения кръст. Но ние сметнахме, че е безполезно да се връщаме.