Марсел Паньол
Славата на моя баща (60)

Разказът за неговите подвизи продължи, докато обядвахме, и се разпростря чак до Пиренеите, защото стана въпрос и за лов на диви кози.

— Грабвам бинокъла и какво мислите виждам?

Пол, захласнат, забрави за яденето, затова след смъртта на две кози мама и леля помолиха разказвача да спре на това място ловните си приключения и чичо беше твърде поласкан.

Възползувах се от прекъсването, за да задам ловко един личен въпрос.

Още от началото на приготовленията нито за миг не се усъмних, че ще бъда приет сред ловците и че ще ги следвам навсякъде. Но нито баща ми, нито чичо, не бяха ми го казали направо, а и аз не посмях да ги попитам от страх да не ми откажат категорично. Ето защо започнах със заобикалки:

— Ами куче — попитах, — няма ли да ви трябва куче?

— Ще бъде хубаво да си имаме едно — отговори чичо. — Но откъде да вземем дресирано куче?

— Не се ли продават?

— Продават се — отговори татко, — но струват най-малко петдесет франка.

— Това е лудост! — извика мама.

— Ни най-малко! — каза чичо. — И ако едно хубаво куче струваше само петдесет франка, вярвайте ми, нямаше да се колебая. Но за тази цена ще ви дадат само някакъв мелез, който ще загуби следата на заека, за да ви заведе до дупката на някой плъх. Дресираното куче струва около осемдесет франка, а може да стигне и до петстотин.

— И какво ще го правим, като свърши ловът? — попита леля ми.

— Като свърши сезонът, ще трябва да се препродаде на половин цена. Изобщо — добави чичо, — опасно е да се държи куче в къща, където има бебе.

— Вярно — каза Пол, — може да изяде малкия Пиер.

— Не мисля, че ще го изяде. Но може, без да иска, да му предаде някаква болест.

— Някоя ангина! — извика Пол. — Знам какво значи. Но аз не се разболях от куче, ами от течението.

Повече нищо не питах. Ясно — куче нямаше да има. Значи разчитаха на мен, за да намирам убития дивеч. Не ми го казаха, но се подразбираше. Не беше необходимо да ми дават тържествено обещание, и то пред Пол, който заяви, че има намерение да следи лова „отдалече, с памук в ушите“ — недопустимо желание, което можеше да провали собствените ми планове. И аз благоразумно си замълчах.