Марсел Паньол
Славата на моя баща (17)

Вследствие на всички тези събития един хубав ден собственикът дойде вкъщи, придружен от леля Роз. Той се разливаше в усмивка под периферията на лъскавочерното си бомбе. Леля Роз беше цялата розова, облечена в розово от глава до пети, а хубавите й очи блестяха зад синя воалетка, прикрепена накрая на шапката й.

И двамата се връщаха от кратко пътуване и последваха шумни прегръдки: да, пред смаяния ми поглед собственикът целуна първо мама, после татко. След това ме улови под мишниците, повдигна ме, погледна ме за миг и рече:

— Отсега нататък ще ми казваш чичо Жул, защото съм мъж на леля Роз.

Най-чудното е, че той не се казваше Жул. Истинското му име беше Тома. Но понеже милата ми леля чула отнякъде, че селяните викали „тома“ на нощното си гърне, решила да го прекръсти Жул, без да подозира, че „жул“ още по-често се употребяваше, за да се обозначи същият предмет. Нали леля ми, това невинно създание, не беше ходила войник, и затова не беше наясно по въпроса, а и никой не се осмели да й каже, дори и този Тома-Жул, който твърде много я обичаше, за да може да й противоречи, а най-вече тогава, когато той имаше право!