Марсел Паньол
Славата на моя баща (1)

Роден съм в град Обан, под Гарлабан, с козите, покатерили се чак до върха му, по време, когато козарите бяха вече на изчезване.

Гарлабан е огромна кула от сини скали, извисила снага там, където свършва Орловото плато, огромно и скалисто, което се издига над зелената долина на Ювон.

Кулата е малко по-широка, отколкото висока и стърчи навън от скалата на шестстотин метра височина, та стига до небето на Прованс и често някое бяло юлско облаче спира да си почине там за миг.

И тъй, това не е планина, но не е и възвишение, а просто Гарлабан — мястото, където часовоите на Марий^[1], когато в дълбоката нощ видели на Сен-Виктоар да светва огън, запалили клада от сухи клони: червената птица полетяла в юнската нощ от възвишение на възвишение и като кацнала накрая върху Капитолийския хълм, възвестила на Рим, че неговите галски легиони току-що са изклали в долината на Екс стоте хиляди варвари на Тьотобокюс.

Баща ми беше петото дете на един каменоделец от Валреас, близо до Оранж.

Родът ми се заселил тук преди няколко века. Откъде са дошли? Сигурно от Испания, защото в архивите на общината аз открих родове Леспаньол, после Спаньол.

Нещо повече: поколения наред те ковали оръжие — както знаем, един чисто испански занаят, и използували водите на река Увез, за да закаляват мечовете.

Но понеже смелостта винаги е била обратнопропорционална на разстоянието, което разделя двете воюващи страни, пушките и пистолетите много скоро изместили двуострите мечове и рапирите. Оттогава моите прадеди станали пиротехници, което ще рече — започнали да произвеждат барут, патрони и ракети.

Един от тях — някакъв прапрачичо, изхвръкнал един ден през затворения прозорец на работилницата си сред чуден блясък от искри и снопове застинали ракети като светилници. Той не умрял от това, но върху лявата му буза вече не пораснала брада. Ето защо, до края на живота му го наричали „Лу Русти“, което ще рече — „Пърления“.

Може би тъкмо поради тази незабравима случка следващото поколение решило — без да се отказва от производството на патрони и ракети — да не ги зарежда вече с барут. И така те станали производители на картонени гилзи, каквито са и днес. Ето един хубав пример на латинска мъдрост: първоначално те отхвърлили стоманата — тежка, твърда и режеща материя, после барута, който се бои от една цигара, и посветили живота си на картона — лек, податлив, приятен за пипане и във всеки случай — не избухлив.

При все това моят дядо, който не е бил първородният, не наследил занаята и станал, кой знае защо, каменоделец. Чиракувал в различни градове на Франция, преди да се установи вече като майстор във Валреас, а после в Марсилия. Беше дребен на ръст, но широкоплещест и мускулест. Аз го помня с дълга бяла коса, която се спускаше на едри къдрици до яката му, и с хубава вълниста брада. Беше с фини, но изразителни черти, а черните му очи блестяха като маслини. Имаше неоспорима власт над децата си и думата му беше за тях закон. Но неговите внуци сплитаха брадата му или пък му пъхаха бобчета в ушите.

Понякога той твърде сериозно ми говореше за своя занаят или по-точно за своето изкуство, защото той беше майстор-каменоделец.

Не уважаваше много зидарите: „Ние — казваше той — издигаме стени от дялани камъни, което ще рече, че тези камъни точно прилягат, посредством втулки, длабове, зарезки, сглобки — лястовичи опашки, зигзаговидни сглобки. Разбира се, ние изливаме и олово във фугите, за да предотвратим свличането на камъните, но те са вдълбани в самите каменни блокове и нищо не се вижда! А пък зидарите взимат, който камък им попадне и запълват дупките с хоросан. Зидарят удавя камъните в мазилка и ги крие, защото не знае как да ги дяла.“

Щом му се случеше някой свободен ден — а това ще рече пет или шест пъти в годината, — той извеждаше цялото семейство да закуси на открито, на петдесет метра от моста на река Гард.

Докато баба ми приготвяше яденето, а децата джапаха във водата, той се изкачваше на този паметник на римското строителство, размерваше, оглеждаше сглобките, отбелязваше си лицевите форми, гладеше камъните.

След закуската той сядаше на тревата пред нареденото в полукръг семейство и обърнал лице към хилядолетния шедьовър, го съзерцаваше чак до вечерта. Ето защо тридесет години по-късно, само като се споменеше за моста на река Гард, синовете и дъщерите му вдигаха очи към небето и от гърдите им се изтръгваха дълбоки въздишки.

На работната си маса имам едно ценно преспапие — удължен куб с овална дупка в средата. От всичките му страни върху кования метал се виждат доста дълбоки вдлъбнатини. Това е чукът на дядо Андре, който цели петдесет години е удрял твърдата глава на стоманените длета.