Марсел Паньол
Славата на моя баща (56)

Докато вечеряхме под смокинята, ние оживено разговаряхме.

Баща ми, градско чедо и вечно затворен в училищата, никога не беше убивал ни звяр, ни птица. Но чичо Жул от дете бе ловувал и не го криеше.

Още щом поднесоха супата, двамата заговориха за дивеч:

— Какво мислите, че ще намерим по тия хълмове? — попита татко.

— Разпитах в селото — отговори чичо ми.

— Сигурно са ви дали лъжливи сведения — отвърна татко, — защото селяните ревниво пазят дивеча за себе си.

Чичо ми хитро се усмихна.

— Разбира се! — отговори той. — Но аз не казах, че ще ловуваме, а само ги попитах какъв дивеч биха могли да ни продадат.

— Ей че хитро! — извика татко.

Възхитих се от тази находчивост, но ми се стори, че е в разрез с нашите принципи.

— И те какво ви предложиха?

— Най-напред малки птички.

— От най-малките? — попита смаяна мама.

— Ами да! — каза чичо. — Тези диваци убиват всичко хвъркато.

— И пеперуди ли? — попита Пол.

— Не, пеперудите оставят за малките момченца. Но те убиват дори и синигерчета.

— Тази земя е доста неблагодарна — обади се татко. Какво могат да добият без вода? Общо взето те наистина са много бедни и ловът им помага да живеят. Продават едрите птици, а с дребните се хранят.

— Без да се смята — каза чичо, — че едно шишче от дребни птици…

— Всеки случай, забранявам ти да убиваш канарчета! — извика леля.

— Нито канарчета, нито папагали! Дадено! Обещавам. Но белогъзки и жълтурки.

— О, жълтурките са много вкусни — въздъхна леля.

— Ами дроздове? — попита чичо, като намигна. — Разрешавате ли ни да ловим дроздове?

— Да, да — веднага отговори мама. — Жозеф знае как да ги прави на шиш. Ние ядохме миналата година на Коледа.

— А аз — извика Пол разпалено, — щом видя дрозд, ям го целия! Само клюна оставям.

— Освен това — обади се чичо — мисля, че можем да хванем и някой заек.

— О, да — вмъкнах се в разговора и аз. — Зайци има дори и около къщата. Направили са си клозет под големия бадем. Пълно е с барабонки.

— Без груби думи! — прекъсна ме строго мама.

— Освен това — продължи чичо — ние сигурно ще срещнем и яребици, и което е най-интересно, червени яребици.

— Целите червени? — попита Пол.

— Не, те са кафеникави — с черна гушка и червени крачета и с красиви червени пера на крилете и на опашката.

— Ей, как ще си украсим главите, като играем на индианци!

— А също — продължи чичо — споменаха и за диви зайци.

— Гледай ти! — обади се татко. — Франсоа се кълнеше, че нямало.

— Предложете му по шест франка на заек и ще видите, че ще ви донесе. Той ги продава по пет франка на странноприемницата в Пишори. Надявам се, че нашите пушки ще ни спестят огорчението да плащаме за зайци.

— Би било наистина чудесно! — зарадва се татко.

— Признавам, че това ще бъде истинска слука, скъпи ми Жозеф. Но има нещо още по-хубаво. По урвите на Тауме живее Царят на дивеча.

— И кой е той?

— Познайте.

— Слонът — извика Пол.

— Не — отговори чичо. Но като видя разочарованието на братчето ми, добави: — Не мисля, че тук има слонове, но де да знам, може и да има. Хайде, Жозеф, помислете малко. Кой дивеч е най-редкият, най-хубавият и най-плашливият. Дивеч — мечта за всеки ловец.

Аз се намесих:

— Ами какъв е на цвят?

— Кафяв, червен и златен.

— Фазанът! — извика татко.

Чичо, клатейки отрицателно глава, добави:

— Хм! Фазанът е доста красив, съгласен съм с вас, но е глупав и при излитането е лесно да го уцелиш, като хвърчило. А и като деликатес също не е за препоръчване. Месото му е жилаво и безвкусно и за да може що-годе да се яде, трябва да се остави да отлежи, т.е. да се поразложи. Не, фазанът не е царят на дивеча.

— Тогава кой е царят на дивеча? — попита татко.

Чичо стана, скръсти ръце и отговори:

— Кекликът.

С широко отворени, пълни с възторг очи той произнесе тази дума сричка по сричка. Но не се получи ефектът, който очакваше, и татко попита:

— Какво е това?

Ала чичо ни най-малко не се смути.

— Виждате ли — извика той с доволен глас, — този дивеч е толкова рядък, че и Жозеф не е чувал за него! Та кекликът е царска яребица. У нея има по-голяма царственост, отколкото у всяка друга яребица. Тя е огромна и яркочервена. Всъщност това е почти глухар. Живее по високите места в скалистите долчинки, но е предпазлива като лисица. Ятото винаги има двама пазачи и е много трудно човек да се доближи до него.

— Аз знам какво трябва да се направи: ще легна по корем и ще пропълзя до тях като змия, без да дишам — обади се Пол.

— Хубава идея — весело извика чичо. — Щом видим кеклик, ще те повикаме.

— Често ли сте убивали такива птици? — попита мама.

— Не — отговори скромно чичо. — Няколко пъти съм ги виждал в Долните Пиренеи, но не съм имал случай да убия някоя.

— Ами кой ви каза, че в този край има кеклици?

— Старият бракониер, викат му Мон де Парпайун.

— Да не би да е благородник? — попитах аз.

— Не, не мисля — каза татко. — По-скоро това означава, Едмон от Папион.

Това име ме очарова и реших някой ден да посетя този странен благородник.

— И той е видял кеклици? — попита татко.

— Той убил един миналата година, занесъл го в града и му платили ДЕСЕТ ФРАНКА.

— Господи! — промълви мама, като сключи ръце. — Ако можехте да носите по един всеки ден, това би ме устроило.

— Такъв дивеч не само че е мечта за ловеца, той е химера и за домакинята — пошегува се татко. — Не говорете повече за кеклици, скъпи ми Жул, ще ги сънувам нощес, а милата ми жена просто ще се побърка.

— Само едно ме тревожи — обади се леля Роз, — според думите на селянина имало и глигани.

— Глигани ли? — попита разтревожено мама.

— Ами да — усмихнато отговори чичо, — глигани. Но успокойте се. Те няма да слязат дотук. В разгара на лятото, когато реките по Сен Виктоар пресъхват, те слизат до Черничевия кладенец, единствения извор в района, който никога не пресъхва. Миналата година Батистен убил два глигана.

— Какъв ужас! — извика мама.

— Никакъв ужас — отговори Жозеф успокоително. — Глиганът никога не напада човека. Напротив, той бяга от него колкото може по-надалеч и трябва да си много предпазлив, ако искаш да го наближиш.

— Също като кеклиците — възкликна Пол.

— Освен ако не е ранен — каза чичо сериозно.

— И мислите ли, че може да убие човек?

— Дявол да го вземе! — извика чичо. — Имах един приятел, ловджия, казваше се Малбуске. По-рано беше дървар, но при злополука остана сакат, еднорък.

— Защо еднорък? — попита Пол.

— Защото имал само една ръка. И понеже не можеше вече да върти брадвата, стана бракониер.

— С една ръка? — попита Пол.

— Ами да. Само с една ръка! И ти гарантирам, че стреляше точно. Всеки ден се връщаше с яребици и зайци и ги продаваше тайно на готвача в замъка. Хубаво, ала един ден Малбуске се срещнал очи в очи с някакъв глиган — не много едро животно, точно седемдесет килограма, ние след това го претеглихме. И тъй, Малбуске не устоял на изкушението, стрелял и го уцелил. Но животното намерило сили да го нападне, да го преобърне и да го разкъса на парчета. Да, на парчета — повтори чичо. — Когато го намерихме, ние най-напред видяхме насред пътеката зеленикавожълта връв, дълга десет метра — това бяха вътрешностите на Малбуске.

Леля ми и майка ми ахнаха отвратени, а Пол се разсмя и запляска с ръце.

— Жул, не бива да разказваш такива ужаси пред децата — смъмри го леля ми.

— Напротив! — възрази татко. (Според него всеки нещастен случай въздействуваше възпитателно.) — Това ще им послужи като добър урок. Нека знаят, че глиганът е опасно животно. Ако ви се случи да го срещнете, веднага се покатервате на най-близкото дърво.

— Жозеф, обещай ми, че и ти ще се качиш на дървото, без да стреляш нито веднъж — извика мама.

— Такова зрелище няма да е за изпускане — подхвърли чичо. — Нали ви казах, че Малбуске не е имал патрони бренеке. Но ние си имаме.

Той отиде, взе от едно чекмедже цяла шепа патрони и ги сложи на масата:

— Те са по-дълги от другите, защото имат двойно повече барут. С това нещо животното остава на място. При условие — добави той, обръщайки се към баща ми — да стреляте така, че да го засегнете в лявата плешка. Запомнете, Жозеф, казах лявата плешка.

— Но ако глиганът побегне — обади се Пол, — ще му се вижда само задникът. И тогава какво трябва да се прави?

— Много просто! И ме учудва, че още не си се сетил.

— Стреляш в лявата половина на задника ли?

— Нищо подобно — отвърна чичо. — Трябва само да запомниш, че глиганът много обича трюфели^[1].

— Е, и? — запита мама с жив интерес.

— Как може да не се сещате, Огюстин. Навеждате се наляво и викате колкото ви глас държи, пак наляво: „Ах, какви чудесни трюфели!“ Глиганът ви чува, обръща се наляво и ви показва лявата си плешка.

Мама избухна в смях, след нея и аз. Татко се усмихна, а Пол заяви:

— Казваш го само за смях.

Но той не се засмя, защото в нищо вече не беше сигурен.