Марсел Паньол
Славата на моя баща (7)

През месеците преди моето раждане, понеже била едва на деветнайсет години (и цял живот си остана на тази възраст), тя изпаднала в паника и заявила хълцайки, че нейното бебе никога няма да се роди, защото тя положително няма да може да се справи. Баща ми се опитвал да я вразуми, но тогава тя му казвала много разгневена: „Само като си помисля, че заради тебе стана всичко това“, и се заливала в сълзи.

Когато нечаканият гост започнал да мърда, тя избухвала в неудържим смях между две кризи на плач.

Сетне, изплашен от неразумното държане, баща ми повикал на помощ по-голямата си сестра. Тя го била отгледала. Беше, то се знае, директорка на училище в Ла Сиота и неомъжена. По-голямата сестра изпаднала във възторг и решила, че майка ми незабавно трябвало да се пренесе при нея, на брега на южното море и това било сторено още същата вечер.

Казвали са ми, че и Жозеф изпаднал във възторг от това решение и се възползувал от свободата си, за да позадиря жената на хлебаря, докато слагал ред в сметководните й книги. Ето едно неприятно предположение, което винаги съм отказвал да приема за вярно.

През това време бъдещата майка се разхождала по плажа, под лъчите на гальовното януарско слънце и гледала в далечината платната на рибарските лодки, които в три часа потегляли към залязващото слънце. После близо до камината, където съскал синкавият пламък на маслиновите цепеници, тя приготвяла дрешки на своето подскачащо отроче, а пък леля Мари поръбвала пелените и пеела с хубав, ясен глас:

На лекия кораб,

що люшкат вълните,

под черния плащ,

разстлан от нощта…^[1]

Сега Огюстин била вече спокойна, още повече че нейният скъп Жозеф идвал всяка събота с колелото на хлебаря. Носел хрупкави бисквити с бадеми, торти с крем и плик бяло брашно, за да правят палачинки или мекици. Тя вече имала хубав тен и всичко вървяло като по вода, докато рано сутринта на 28 февруари не се събудила от необичайни болки. Веднага повикала леля Мари, която отсякла, че това не е нищо, тъй като докторът ги бил предупредил за раждането на едно момиченце в края на март. После запалила огъня, за да приготви чай. Но пациентката отговорила, че докторите нищо не разбират и че иска веднага да се върнат в Обан.

„Искам детето да се роди вкъщи! Искам Жозеф да ми държи ръката! Мари, Мари, да тръгваме, веднага, сигурна съм, че то иска да излезе.“

Нежната Мари се опитала да я успокои с липов чай и с ласкави думи. С цедка в ръка тя заявила, че ако събитието наистина е започнало, щяла да отиде и да каже на рибаря, който всеки ден отивал до Обан към осем часа, и че Жозеф щял да пристигне с колелото по-бърз от вятъра.

Но Огюстин блъснала чашата с билковия чай и започнала да кърши ръце, плачейки с едри сълзи. Тогава леля Мари изтичала и почукала на прозореца на някакъв съсед, който имал каручка и конче. Това е било благословено време, когато хората все още си правели услуги: стига да помолиш.

Съседът впрегнал коня си, лелята увила Огюстин в разни шалове, и ето ни потеглили на път в лек тръс, докато зад гребените на хълмовете едно голямо червено слънце, показало се наполовина, ни гледало през боровете. Но едва стигнали до Ла Бедул — точно на половината път — болките започнали отново и на свой ред лелята изпаднала в паника. Тя стискала в прегръдките майка ми, цялата увита, и въпреки незнанието си й давала съвети: „Огюстин — казвала тя, — опитай се да се сдържиш“. Но Огюстин, съвсем бледа, я гледала с огромни черни очи и стенела, плувнала в пот. За щастие вече сме били преминали прохода и пътят се спуснал към Обан. Съседът разхлабил поводите и шибнал кончето, което трябвало само да се остави да го бута тежестта на каручката. Стигнали сме тъкмо навреме и госпожа Негрел, акушерката, дошла бързо да освободи мама, а тя най-сетне забила ноктите си в силната ръка на Жозеф.

В тази история няма нищо чудно, но почакайте за момент, защото тя ще стане интересна.