Марсел Паньол
Славата на моя баща (4)

Все пак обучението на тези учители не се ограничавало само до часовете по антиклерикализъм и светска история. Народът имал и трети враг, и то не от миналото: това бил Алкохолът.

От тази епоха са „Вертеп“^[1] и всички онези всяващи ужас картини, които били накачени по стените на класните стаи. На тях се виждали червеникави черни дробове, толкова неузнаваеми (поради зелените подутини и лилаво синкавите стеснения, които им придавали формата на гулия), че художникът трябвало да нарисува до тях апетитния чер дроб на съзнателния гражданин, чиято хармонична маса и хранителен червен цвят давали възможност да се прецени колко катастрофално е положението в съседство.

Бъдещите преподаватели, преследвани чак до спалните помещения от този ужасен вътрешен орган (без да говорим за панкреаса във формата на Архимедов винт и за една аорта, която, за да радва окото, била нарисувана с херния), малко по малко били сковавани от страх. Само при вида на чаша вино, те се мръщели от отвращение. Терасите на кафенетата в часовете, когато хората пиели аперитива си, им изглеждали като гробища на самоубийци. Един приятел на баща ми, пиян от филтрирана вода, един ден преобърнал масите в кафенето, както Полиевкт^[2] преобърнал идолите. Но най-жестоко те мразели така наречените „храносмилателни“ ликьори — „Бенедектин“ и „Шартрьоз“, произвеждани с разрешението на краля, които обединявали в зловещо триединство Църквата, Алкохола и Кралската власт.

Освен борбата срещу тези три злини програмата на тяхното обучение била много разширена и великолепно замислена, за да могат да станат просветители на народа, когото чудесно разбирали, защото почти всички били синове на селяни или на работници.

Те получавали обща култура, безспорно по-широка, отколкото задълбочена, но която била нещо съвсем ново. И тъй като били свикнали да виждат бащите си как работят по дванайсет часа на ден било в полето, било в лодката или на скелето, те благославяли щастливата си съдба, защото можели да излязат в неделя и защото три пъти в годината ваканцията ги връщала в родния дом.

И тогава бащата, дядото, а понякога дори съседите — цял живот „учили“ само с двете си ръце — идвали да ги разпитват, да си изяснят някои отвлечени понятия, за които никога никой в селото не можел да намери обяснение. Те отговаряли, възрастните слушали съсредоточено, поклащайки глава. Ето защо цели три години тези младежи жадно поглъщали науката като ценна храна, от която техните деди били лишени. Ето защо през междучасията директорът обикалял класните стаи, за да изпъди оттам някои много прилежни ученици и да ги накара да играят на топка.

На края на обучението трябвало да се преборят със зрелостния изпит, чиито резултати доказвали, че целият випуск е успял да се подготви за учителската професия.

След това, както при разпукването на презрял плод, доброто за посев семе бивало разпръсквано по четирите краища на департамента, за да се бори срещу невежеството, да възхвалява Републиката и да не сваля шапка, когато минава някое шествие.