Марсел Паньол
Славата на моя баща (64)

Радостта ми беше толкова голяма, че не можех нищо да ям на вечеря, въпреки че майка ми на няколко пъти ми направи забележка. Но понеже чичо ми спомена за апетита на ловеца като отличителна черта на този тип хора, аз просто нагълтах пържолата и си поисках още картофи.

— Какво ти става? — попита татко.

— Набирам сили за утре.

— И какво смяташ да правиш утре? — със съучастническо любопитство на свой ред попита чичо ми.

— Ами да откривам лова.

— Да откриваш лова? Че то не е утре! — възкликна той. — Утре е неделя! Да не би да смяташ, че е позволено да се убиват божите животинки в деня на Христовия празник! Ами църковната служба на кого я оставяш? Ах, да, наистина, вие цялото семейство сте безбожници — добави той. — Ето защо това дете може да си помисли такова безумно нещо — ловът да се открива в неделя!

Аз бях просто смазан.

— Тогава кога ще бъде това откриване?

— В понеделник. Вдругиден.

Това беше отчайваща новина, защото още един ден в очакване щеше да е едно безкрайно мъчение. Какво да се прави! Примирих се, против волята си, но без да роптая. После чичо Жул заяви, че просто заспивал прав, и всички отидоха да спят.

Когато мама уви хубавичко Пол, тя дойде да ме целуне за лека нощ и ми каза:

— Утре ще ви ушия нови индиански костюми, а пък ти ще направиш стрелите. И за обед ще има торта с кайсии и сметана.

Разбрах, че тя ми обещава това угощение, за да смекчи голямото разочарование, и целунах нежно ръцете й.