Марсел Паньол
Славата на моя баща (16)

По онова време там се срещаха и хора, които се учеха да карат велосипед. С втренчен поглед, със стиснати челюсти, те внезапно се изплъзваха от учителя, прекосяваха алеята, изчезваха в гъсталака и отново се появяваха, с велосипед на рамо.

Това зрелище не беше безинтересно и аз се смеех до сълзи. Но леля ми не ме оставяше дълго време в тази опасна зона. Тя ме замъкваше — с лице обърнато назад — към някое тихо кътче на брега на езерото.

Ние се разполагахме все на една и съща пейка пред гъсталак от лаврови дръвчета, между два чинара. Леля измъкваше от чантата си плетка, а аз се залисвах в игри, подходящи за възрастта ми.

Основното ми занимание беше да хвърлям хляб на дивите патици. Тези глупави животни добре ме познаваха. Щом им покажех някоя коричка, тяхната флотилия плуваше с все сила към мен и аз започвах разпределянето на дажбата. Когато леля ми не ме наблюдаваше, аз им говорех с гальовен глас нежни думи и в същото време хвърлях по тях камъни, с определеното намерение да убия някоя патица. Тъкмо с тази надежда, която винаги оставаше несбъдната, разходките най-много ме привличаха и в скърцащия трамвай на Прадо аз тръпнех от нетърпение.

Но един хубав неделен ден бях неприятно изненадан: — на пейката ни беше седнал някакъв човек с розово лице и с големи кестеняви мустаци, гъсти червеникави вежди и малко изпъкнали сини очи. По слепоочията му личаха няколко бели косъмчета. Понеже на всичко отгоре четеше и вестник, аз моментално го отнесох към категорията на старците.

Леля ми направи опит да ме замъкне другаде, но аз се възпротивих: това беше нашата пейка и на този господин не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне.

Той се показа учтив и въздържан. Без да каже нито дума, се отмести до самия край на седалката и придръпна към себе си бомбето, върху което бяха сложени чифт кожени ръкавици — неоспорим белег за заможност и добро възпитание.

Леля ми се настани на другия край, извади плетката си, а аз изтичах с торбичката с корички хляб към брега на езерото.

Отначало избрах един много хубав камък, голям колкото петфранкова монета, доста плосък и идеално заострен. За беда някакъв пазач ме наблюдаваше, затова скрих камъка в джоба си и започнах да хвърлям хляба с толкова любезни и нежни думи, че скоро цяла ескадра се строи пред мен в полукръг.

Стори ми се, че пазачът — човек обръгнал — не проявява особен интерес към това зрелище. Той чисто и просто ми обърна гръб и се отдалечи с отмерена крачка. Веднага измъкнах камъка от джоба си и изпитах малко неспокойната радост да уцеля точно в главата най-стария паток. Но вместо да се преобърне и да потъне веднага, както се надявах, този храбрец обърна на бяг и заплува с все сили, надавайки възмутени крясъци.

На десет метра от брега той се спря и отново се обърна към мен. Изопнат над водата и размахвайки криле, той ме обсипа с всички възможни оскърбления, които знаеше, подкрепян от сърцераздирателните викове на цялото му семейство.

Пазачът не беше далеч и аз побързах да се скрия при леля. Тя нищо не беше видяла, нищо не беше чула, не плетеше, а разговаряше с непознатия на пейката.

— О, какво мило момченце — каза той. — На колко си години?

— На шест.

— Изглежда на седем — каза непознатият.

После той забеляза, че видът ми е здрав и че имам наистина много хубави очи. Леля побърза да каже, че не съм неин син, а син на сестра й, и добави, че не е омъжена, след което любезният старец ми даде две петачета да си купя вафли от будката в дъното на алеята.

Предоставиха ми много по-голяма свобода, отколкото обикновено. Възползувах се от тази възможност, за да отида при велосипедистите. Застанал прав на една пейка за по-сигурно аз станах свидетел на няколко необясними падания. Откровено казано, най-смешно беше падането на някакъв четирийсетгодишен старец: като правеше забавни гримаси, той изтръгна кормилото от велосипеда и изведнъж полетя встрани, продължавайки с все сила да стиска гумените дръжки. Вдигнаха го, целият в прах, панталоните му бяха скъсани на коленете, а той самият бе не по-малко възмутен от стария паток. Надявах се да видя как възрастните ще се сбият, но леля и непознатият от пейката дойдоха и ме отведоха далеч от групата кряскащи хора, защото беше време да се прибираме.

Господинът се качи с нас в трамвая и дори ни плати билетите въпреки много енергичните протести на леля ми, която за мое голямо учудване, беше цялата пламнала.

Много по-късно разбрах, че тя се бе почувствувала като истинска куртизанка, защото някакъв непознат господин беше платил три петачета за нас.

Разделихме се с него на последната спирка и той дълго се кланя, с бомбето в ръка.

Като стигнахме пред прага на нашата къща, леля ми зашепна никога никому да не казвам за тази среща. Тя ми повери, че непознатият бил собственик на парка Борели и че само ако спомена дума за него, той сигурно ще узнае и ще ни забрани повече да ходим там. Като я попитах защо, тя ми отговори, че това било „тайна“. Бях във възторг да знам ако не тайната, то поне, че тя съществува. Обещах и удържах думата си.

Разходките ни в парка ставаха все по-чести и любезният „собственик“ винаги ни чакаше на нашата пейка. Но беше доста трудно да го познае човек отдалеч, защото той никога не беше със същия костюм. Веднъж беше облечен със светло сако и синя жилетка, друг път със спортно сако и плетена жилетка. Видях го дори по жакет.

От своя страна леля Роз носеше сега боа от пера и малка шапчица от муселин, украсена със синя птица с разперени крила, която сякаш мътеше в кока й. Тя вземаше от мама ту чадъра й, ту ръкавиците, ту чантата. Смееше се, изчервяваше се и ставаше все по-хубава и по-хубава.

Щом пристигахме, „собственикът“ първо ме поверяваше на пазача на магаретата и аз яздех колкото си исках, после ме изпращаше на автобусчето, теглено от четири кози, после ме поемаше управителят на пързалката. Знаех, че тази щедрост от страна на собственика нищо не му струваше, защото целият парк беше негов, но това не намаляваше благодарността ми и аз бях горд, че имам такъв богат приятел, който ми засвидетелствуваше толкова голяма обич.

Шест месеца по-късно, играейки на криеница с брат си Пол, аз се затворих в бюфета, като избутах чиниите настрани. Докато Пол ме търсеше горе в стаята ни, а аз сдържах дъха си, татко, мама и леля влязоха в столовата. Мама казваше:

— Все пак трийсет и седем години никак не са малко.

— Хайде де — възрази татко, — в края на годината аз навършвам трийсет години, а все още се смятам за млад. Един трийсет и седемгодишен мъж е в разцвета на силите си! А и Роз не е на осемнайсет.

— Аз съм на двайсет и шест, а и той ми харесва.

— Какво точно работи в префектурата?

— Заместник-началник канцелария. Печели двеста и двайсет франка на месец.

— Е-хе-хе — възкликна татко.

— И има скромни ренти, които получава от семейството си.

— Охо! — обади се татко.

— Той ми каза, че можем да разчитаме на триста и петдесет франка на месец.

Чух дълго изсвирване, после татко добави:

— Е, скъпа Роз, поздравявам ви. Но поне хубав ли е?

— О не — извика мама. — За хубав, не е хубав.

И тогава аз внезапно блъснах вратата на бюфета, скочих на пода и извиках:

— Да! Хубав е! Чудесен е! — и изтичах в кухнята, като се заключих отвътре.