Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (51)

Четиридесет и осма глава

Уейбридж, Охайо

Не е Марша Удс? Тогава коя беше изпадналата в безсъзнание млада жена в колата? Дали след като я хипнотизира, не я е направил своя пациентка? Както и да е. Неговата самарянска постъпка сега го изправяше пред лична отговорност. Трябваше внимателно да обмисли какво да предприеме.

Ако портиерът се обади на полицията, ще трябва да дава обяснения какво се е случило по време на полета от Атина. Стюардесите щяха да потвърдят. Медицинските му документи от университета могат да докажат компетентността му. Ще я настани в мотела на университета и ще се върне да я провери на сутринта.

Когато наближаваше университета „Уейбридж“, чу глас от задната седалка.

— Кой си ти?

— Д-р Мартин Кайл.

— Ох, да, аз май те видях с туристическата група, когато онази жена пререди опашката за билети до Кълъмбъс. Виждала съм те и преди, беше отдавна. Веднъж мина покрай леглото ми в Атинската психиатрия, без дори да ме погледнеш. Тази остра брадичка не беше толкова посивяла тогава.

— Сигурно тогава съм поел смяната на някой колега. Щях да помня, ако съм ти бил лекуващ лекар.

— Защо съм с теб сега?

— Изпадна в хистерия по време на полета от Атина. Аз съм психиатър и се погрижих за теб. Защо пътуваш с паспорт и шофьорска книжка на името на Марша Удс?

— Не знам за какво говориш.

Той й разказа какво се бе случило в самолета.

— Нищо не помня. Луда ли съм?

— Нека да те попитам нещо — вместо отговор каза той. — Някога била ли си лекувана в психиатрично заведение?

Момичето кимна.

— В лудницата в Уейбридж.

— Как се чувстваш сега?

— Все едно не съм истинска. Сякаш съм напуснала тялото си, гледам се и се чувам, сякаш говори някой друг.

О, господи. Дисоциацията може да е показател за някое от многото психични разстройства. Но той не беше неин лекуващ лекар и нямаше никакво намерение да се замесва.

— Нещо друго?

— Понякога чувствам, че светът не е истински и че живея в сън или във филм.

Кайл изпъшка. Дереализацията допълнително усложняваше ситуацията. Ще я остави някъде на сигурно място и ще се измъкне.

— Къде ме водиш?

— В мотела на университета „Уейбридж“.

Рейвън се изправи.

— Защо?

— Преподавател съм в медицинския колеж на университета. Там е и практиката ми.

Докато пресичаха моста над река Охайо, тя го сграбчи за ръката.

— Ето!

Мъжът натисна спирачката. Момичето сочеше към кулата на масивната викторианско-готическа сграда. Кайл често бе минавал покрай вече закования портал на старата уейбриджска психиатрия.

— Допреди няколко години това беше психиатрия — отбеляза той.

— Знам — възкликна тя.

— Откъде знаеш?

— Веднъж лежах тук.

Реши да не задълбава. Не каза нищо повече, докато не спря на паркинга на мотела.

— Ще отида да те регистрирам.

— Не ме оставяй тук. Не мога да остана сама!

— Все пак ще трябва да спиш някъде. Ето визитката ми. Живея наблизо. Обади се, ако имаш нужда от мен.

— Ти си мой лекар. Не ме изоставяй!

— Не съм твой лекар. Погрижих се за теб в критичен момент.

— Но този момент продължава…

— Виж, аз често оставям тук мои пациенти, които идват от други места. Персоналът ме познава. Няма да има никакъв проблем. Но трябва да те регистрирам с истинското ти име. Какво е то?

Тя се замисли.

— Мисля, че е Ники… Аптерос.

Кайл тихо въздъхна, осъзнал връзката с атинската Нике, но я заведе до лобито и я регистрира под това име.

— Ела с мен в стаята — каза тя.

— Не е добра идея.

— Само да я видиш. Нямам намерение да ти се нахвърля, ако от това се притесняваш.

Точно от това се притесняваше той, но го отпъди от мислите си.

— Добре. Един бърз оглед.

Заведе я до стаята и включи осветлението.

— Видя ли? Няма призраци?

Тъкмо да се обърне да излезе, тя се хвърли на врата му и го целуна. Психиатърът я отблъсна.

— Не ме изоставяй! Има нещо, което трябва да знаеш. Някой ме следи и иска да ме убие.

— Кой?

— От 17Н се опитват да ме убият.

Кайл си спомни за разпита на капитан Елиаде след лекцията в Атина. Спомни си и съобщенията за 17Н.

— Те са заловени.

— Но не и Алекси и хората от Второто поколение на организацията. О, господи! Не трябваше да ти казвам.

— Ами вече го направи. Става ми любопитно.

— Говорих с г-н Тедеску, преди да го убият.

— Джейсън Тедеску? Той преподаваше в университета. Откъде го познаваш?

— Бях негова студентка. Преподаваше ми театрално майсторство. Видях как го застреляха в Атинската психиатрия. Говореше за 17Н.

— Според новинарските емисии по телевизията в самолета, 17Н са били разбити.

Очите й се разшириха.

— Какво има?

— Различни хора се опитват да ме накарат да си върна паметта. Второто поколение на 17Н и МЕК ще атакуват Съединените щати. Те се опитват да ме заловят.

— Защо ще искат да те заловят?

— Аз бях една от тях. Трябва да ми повярваш. Сега, след като съм вече в САЩ, аз се превръщам в заплаха за терористичната им операция.

— Добре. Наспи се хубаво. Утре ще докладваме на властите.

— Не ми вярваш. Ако Алекси ме е проследил дотук, със сигурност ще ме убие.

Тя се притисна до него.

— Остани през нощта с мен…

Кайл се отдръпна.

— Невъзможно е. След като изляза, заключи вратата и сложи веригата. Ще дойда да те видя утре след лекцията ми.

Докато се отдалечаваше по коридора, чу как ключът и веригата щракват. Поне успя да се измъкне без усложнения. Докато шофираше към дома си, Кайл си нареди да не се оставя момичето да му влезе под кожата. Жена, чиито разстройства включват параноя от преследване от гръцки и ислямски терористи, може да се окаже вредна за здравето и на терапевта. Само какъв страхотен сценарий за прелъстяване! Жена в лапите на терористи, спасена от герой.

Шофирайки, той се засмя на мисълта, че тя го смята за свой спасител. Повечето хора го възприемаха като вежлив и затворен в себе си. Затворен, да. Имаше баща, който от ранно детство го беше изолирал от външния свят и му бе преподавал вкъщи. Бе го обучил по химия и физика и му беше помогнал да си създаде лаборатория в мазето. Майка му, която беше психолог, споделяше с него психоаналитичните си тестове и бележки.

Разведоха се, когато той беше на четиринадесет.

Майка му му бе оставила две от книгите на Карл Густав Юнг: Психология и алхимия и Архетиповете на колективното несъзнавано. Все още пред очите му бяха коментарите в края на томовете, написани с молив: Глупости и Мистична лудост. От вътрешната страна на задната корица бе написала: „Юнг предаде своя учител Фройд и психоанализата“.

Спомни си как написа с черен маркер под нейния коментар: „И ти, моя фройдистка майко-учител, ме предаде“.

Това определи съдбата му. След медицинското училище се зае да изучава Юнгианска аналитична психология.

Какво да прави с тази млада жена, самонарекла се Ники Аптерос? Фройд би я диагностицирал веднага: параноя и психогенна амнезия. Юнг, ровейки по-надълбоко, щеше вероятно да я определи като архетип на фатална жена. И двамата щяха да са прави — поне в известен смисъл. Но на него поведението й му приличаше на гранично и хистрионно личностно разстройство. Пациенти, безкрайно трудни за лечение.

Отключи вратата и влезе в къщата си. Мигащият в червено индикатор на телефонния секретар показваше, че има три оставени съобщения. Неговата секретарка му напомняше за сутрешната лекция. Един колега потвърждаваше поканата за обяд веднага след това. Изтри и двете съобщения. От последното се чу нейният изпълнен със страх глас: Д-р Кайл, имам нужда от вас. Не ме отблъсквайте. Помогнете ми да си спомня пророчествата на г-н Тедеску. Няма да съжалявате.

Тъкмо щеше да изтрие съобщението й, но реши да го запази, в случай че се наложи да дава обяснения пред някого.

Отвори шкафа с напитките, забърка един голям коктейл „Водка-мартини“ и седна във фотьойла, за да се наслади на питието си. Как би могъл да й помогне, без да се изложи на опасност — всъщност и морална, и професионална? Тя е толкова красива. Трябваше да признае, че тялото й, притиснато в неговото, го бе възбудило. Кой ти отряза крилете, Ники Аптерос?

Довърши питието си. После отиде в банята, съблече се и си взе хладен душ.