Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (48)

Четиридесет и пета глава

Кент, Охайо

Алекси се включи в аплодисментите на пътниците, когато самолетът се приземи на международното летище в Кълъмбъс. Премина през митническите служители и имиграционните власти без никакъв проблем.

Спря се при „Бест ауто рентал“. Тъй като нямаше никаква представа колко голяма ще бъде пратката, нае един сив микробус и си купи туристически справочник на Охайо.

Може би първо трябваше да се оправи с Рейвън. Не. По-добре да не рискува и да изтърве доставката на оръжието. Ще се разправи с Рейвън на връщане.

Следвайки картата, той пое на север към Кент. По здрач стигна до мястото, където националната гвардия на Охайо бе стреляла по студентите от Университета „Кент“, протестирали срещу войната във Виетнам.

Беше се случило три години преди масовото избиване на студенти пред Атинския политехнически университет.

Като се ориентираше по уличните табели, Алекси премина покрай „Тейлър Хол“ и спря на паркинга пред „Прентис Хол“, където четиримата студенти са били убити. Фатима бе казала, че ще има малък мемориал, в залесената зона около „Дафодил Хил“.

Когато слънцето залезе, видя няколко студенти, които спряха пред четири лампи върху гранитни постаменти. Те положиха свещи и цветя на земята. Слабо момиче с изпито лице, забрадено с шал, и с голяма раница с навит върху нея спален чувал, ги наблюдаваше.

— Какви са тези лампи? — попита я той.

— Обграждат мястото, където четиримата са паднали и издъхнали.

— А защо са наредени тези камъни?

— За да спират хората и да си спомнят.

Също както древните гърци са поставяли камъни по кръстопътищата, за да отдадат почит към Хермес, помисли си той.

— Можеш ли да ме упътиш към „Дафодил Хил“?

Момичето посочи на север.

— И аз отивам нататък. Ще те изчакам, докато приключиш тук и ще ти покажа пътя.

Няколко от свещите в стъклениците бяха загаснали от вятъра. Той взе всяка една от тях и ги запали отново със запалката си. После вдигна чаша, пълна само с восък, тъй като фитилът на свещта бе изгорял, и я постави на обратно.

Момичето го наблюдаваше.

— Последвай ме.

Алекси се изкачи с нея горе на хълма. Под мъждукащата светлина на свещите разгледа малкия монумент, поставен близо до гранитните постаменти. Върху него бяха изписани четири имена: Алисън Краус, Джефри Милър, Сандра Шойер и Бил Шрьодер. Той спря, взе четири камъка и постави по един върху всеки постамент.

— Много си грижлив — отбеляза тя. — И имаш толкова бели зъби.

Алекси я изгледа. Толкова малка, толкова млада.

— Казвали са ми, че имам драконови зъби.

Започна да вали. Тя го поведе към един дъб наблизо и попита:

— Имаш ли нещо за мен?

Той й подаде куфарчето. Момичето го отвори и провери пачките с пари. После разкопча раницата си и му подаде пакет, опакован в кафява хартия.

— На етикета на пратката пише дентална пудра, но е наистина тежка. Радвам се, че приключих с това.

Започна да развива спалния си чувал.

— Трябва да поспя.

— Тук навън? Вали дъжд.

Тя избърса мокрото си лице.

— Нямам избор. Винаги е така, когато идва гаджето на съквартирантката ми.

Дожаля му за момичето.

— Надявам се да не помислиш, че те свалям, но аз смятам да спя отзад в микробуса. Отпред има достатъчно място, където можеш да поспиш. Нищо друго нямам предвид.

Тя стегна шала на главата си.

— Сигурен ли си, че е само това?

— Напълно. Толкова съм изморен, че ще заспя веднага, щом легна.

— Добре — отговори тя, като преметна на гръб раницата и спалния си чувал. — Умея да преценявам хората. Виждам, че си добър човек, отдаден на каузата на народа си.

— Как се казваш?

— Нахид.

— Аз съм Харолд. Нахид… хубаво име.

— Персийско е.

— Семейството ти тук, в Охайо, ли е?

— Баба и дядо са тук.

— Ами родителите ти?

— Майка ми е свещен воин на исляма. Когато съм била бебе, е трябвало да се разведе с баща ми и са ме изпратили да живея тук с нейните родители. Поддържаме връзка чрез електронната поща. Майка ми ме инструктира да взема парите и да ти дам пакета.

Минаха през мократа трева и стигнаха до микробуса.

— Охраната няма да ни позволи да прекараме нощта на паркинга на „Прентис Хол“ — каза тя, докато се настаняваше на седалката, — но на миля оттук има място за отдих.

Той шофираше внимателно по влажния път.

— Трябва да се опитам да не заспя, докато карам.

Нахид посочи мястото за отдих. Той зави и паркира.

— Много жалко, че не мога да те заведа на вечеря.

Тя бръкна в раницата си и извади найлонова торбичка.

— Ако не възразяваш да вечеряш половин сандвич с фъстъчено масло и желе, тогава аз черпя.

Алекси се засмя. Тя беше сладка. Приятно му беше, че не възнамерява да се възползва от момичето.

— Нахид, опъни одеялото си на предната седалка. Моят спален чувал е отзад.

Той отиде до задната част на микробуса и внимателно постави пакета в багажното отделение. После разви до него спалния си чувал и открехна страничния прозорец.

— Лека нощ, Нахид.

— Лека, Харолд. Приятни сънища и благодаря.

Влезе в спалния чувал и се повъртя малко, докато заспи.

Сънува мисията си.

Събудете се, бойци! Подгответе се за атака. Нека Драконовите зъби да поникнат от земята и унищожат враговете ни.

 

 

Процеждащата се през страничния прозорец светлина на изгрева го събуди. Когато излезе от микробуса, видя, че наоколо няма други автомобили. Нахид, навивайки спалния чувал върху раницата си, му се усмихна.

— Благодаря за подслона, Харолд, и за това, че беше истински джентълмен.

— Успя ли да се наспиш добре?

— Да, горе-долу.

— Да не си се притеснявала, че ще ти се нахвърля?

— Не заради това, Харолд. Ти явно сънуваше кошмар. Крещеше някакви странни неща насън.

Алекси преглътна с мъка.

— Насън? Какво казах? Исках да кажа какво си разбрала?

— Нещо за ожънване на вихрушката. И за някакви тайни отряди в Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк. За драконови зъби. Това ми напомня, че имам проблеми с венците. Ако не е много скъпа, бих могла да купя малко от твоята дентална пудра.

Той се втренчи в нея. Как може да е толкова глупав? Не трябва да прави никакви грешки. Не трябва да оставя свидетели.

— Не бих си и помислил да ти искам пари за нея — каза той. — Ела, прибрал съм я тук отзад.

Нахид го последва до задната част на микробуса. Алекси я блъсна и затвори вратата, след като се вмъкна и той.

— Какво правиш, Харолд? Каза, че няма да го направиш!

Той я сграбчи за кръста.

— Не ме изнасилвай! Девствена съм!

Хвана я за гърлото с лявата си ръка. Момичето заби нокти в пръстите му. С дясната си ръка обхвана главата й. Натисна. Вратът й изпука и тялото се отпусна в ръцете му.

— Няма да те изнасиля — измънка той. — Наистина съжалявам.

Изскочи навън и затвори задната врата. Някаква кола паркира наблизо. Той седна зад волана и подкара машината.

Къде да изхвърли тялото? Не познаваше района. Погледна картата. Имаше няколко езера и реки, но нито едно от тях не бе наблизо. Отби от пътя и спря до някакво езерце. Издърпа навън тялото и отвори раницата й. Взе пакета с парите. Нямаше никакъв смисъл да хвърля във водата петдесет хиляди долара. Сложи празната раница на раменете й и внимателно я забради с шала.

— Съжалявам, Нахид, но във времена като тези трябва да обмисляш внимателно, преди да приемаш помощ от непознати. Поне сега ще станеш част от онези седемдесет и две девици в рая, които ще служат на вашите мюсюлмански мъченици.

Спусна я внимателно по хълма надолу към езерцето. Щеше да изглежда, че се е подхлъзнала и удавила.

Жизненоважно бе да се върне веднага в Кълъмбъс. Щом Нахид бе чула бълнуванията му за бойните отряди в трите града, вероятно и Рейвън ги бе чула, докато спяха заедно.

Прегледа картата, за да се упъти до междущатската магистрала 77. Отбивката бе близо до град Равена. Проследявайки магистралата на юг, погледът му попадна на някакъв град, чието име бе Рейвънсуд. Два града с нейното име. Не бяха ли това знаци, че трябва да я премахне, преди да са я изпратили обратно в Гърция за разпит?…

Отби встрани от пътя и паркира. Отвори пакета и извади малко алуминиево куфарче, цифрите върху ключалката му бяха занулени. Внимателно го отвори и вдигна няколкото слоя памучна вата. Десетки тънки стъклени тръбички, всяка пълна с бяло прахообразно вещество, лежаха в памука. Странно, но всяка тръбичка бе увита в кожени ленти с капси. Потърси някакви инструкции. Нямаше. Сложи петдесетте хиляди долара под ватата и прибра отново куфарчето. Трябваше да разгадае загадката с начина за разпръскване.

Почувства се зле при мисълта за убитата Нахид. И ако не беше говорил насън, когато спа с Ники, може би нямаше да има нужда да изпълни заповедта на Мирон. За да я открие, трябваше да провери в телефонния указател на Кълъмбъс за адреса на Марша Удс.

Надяваше се, че след завършването на мисията ще могат да се скрият в Южна Африка например. С петдесет хиляди долара можеха да започнат нов живот заедно.

Сега всичко се свеждаше до това дали тя го бе чула да говори насън.