Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (47)

Четиридесет и четвърта глава

Един от стюардите прегледа бордната й карта и я упъти към мястото й. Възрастен мъж на седалката до прозореца й се усмихна. Тя не му обърна внимание. Искаше й се да има място до пътеката.

Тийнейджър, с нахлупена на обратно бейзболна шапка с надпис на „Охайо“, натика сака си в багажното отделение. Той я огледа от горе до долу, докато вадеше одеяло и възглавница, седна до нея и се зае да затяга колана си.

— Ще имате ли нещо против, ако си сменим местата? — попита тя.

Момчето поклати глава.

— Трябва да съм до пътеката, защото често използвам тоалетната.

Лъжец. Буташе се върху нея, отъркваше се в нея, тя знаеше какво щеше да прави той, след като намалят осветлението.

Разгледа и останалите пътници, докато минаваха по пътеката. След като всички седнаха, стюардът затвори люка. Започнаха съобщенията, първо на гръцки, после на английски: Моля затегнете коланите, не пушете и изключете мобилните си телефони.

Самолетът започна бавно да рулира. Тя стисна юмруци. Чакането й се стори вечно. После двигателите започнаха да вият над пистата. Машината изрева, повдигна се и се извиси в облаците. Рейвън затвори очи. Не се паникьосвай, Ники. Няма да е толкова лошо, щом веднъж наберем височина.

Най-накрая от високоговорителите дойде съобщение: Можете да се разходите по пътеките, но ако останете седнали, не разкопчавайте коланите. Стюардесите ще вземат поръчките ви за питиета.

Рейвън бавно отвори очите си и въздъхна. Отпусна ръцете си. Добре. Ники не бе тази, която летеше.

Когато стюардесата с количката стигна до нея, тя си поръча ром и кола. Огледа се наоколо с чашата в ръка. Мъжът с късата брадичка, няколко седалки по-напред, изглеждаше на около тридесет. Имаше смътен спомен, че го е виждала в Уейбридж. Беше си поръчал голяма водка.

Седящият зад него мъж не си бе поръчал алкохол. Когато я погледна, тя се усмихна, но той извърна поглед. Необичайно. Да не би да се е издала? Той да не би да чака да кацнат в Кълъмбъс и тогава да я арестува?

Приглушиха светлините, за да пуснат филм, но започнаха с новините. За първи път видя похитителите си без маските им. Теодор, пристрастеният към шоколад собственик на гаража, бе не само дебел, но и напълно плешив. До него бе застанал едноръкият Василий. Предположи, че ниският, с мустаците и с коса, зализана назад в мазен перчем, беше лиричният певец Йорго.

Гръцката полиция ги превеждаше през тълпа от зяпачи. Някои от тях изкрещяха: „Смърт на терористите!“, а други ръкомаха и викаха: „Властта в ръцете на народа!“.

Дланите й се изпотиха. Напипа календара от белези върху лявата си ръка. Колко дни я бяха държали затворена? Изгуби бройката, след като Алекси й каза да престане да го прави.

От екрана репортерът каза: … с двадесет и седем годишното господство на терористичната шайка 17Н е свършено. Издирването, проведено след неосъществилия се атентат в Пирея, е довело до залавянето на деветнадесет…

Тя се прегърби в седалката. Момчето до пътеката, дишайки учестено, я зяпаше изцъклено.

Според говорител на полицията, трима от членовете на 17Н са още на свобода. Лидерът Мирон Коста, синът му Алекси Коста, водач на Второто поколение на 17Н, и американската заложница Рейвън Слейд, за която се смята, че са промили мозъка й, за да се присъедини към терористите. Полицията разпространи снимка от охранителна камера, направена по време на нейното участие в обира на „Атинска банка“ като шофьор на терористите. Сега ще бъде показана на вашите екрани.

Отначало лицето зад шлема се виждаше размазано, но тя се позна. Изпищя пронизително. Всички пасажери извърнаха глави от екрана към нея. Момчето до нея, все още стискащо одеялото си, се изхлузи от седалката на пътеката.

Тя продължаваше да пищи.

— Хей, ти да не си откачила?

Осветлението се включи.

Една от стюардесите извика:

— Има ли лекар в самолета?

Мъжът с късата брадичка вдигна ръка.

— Тази жена е в хистерия — разтревожено посочи стюардесата. — Можете ли да помогнете по някакъв начин?

Рейвън не чу неговия отговор, но го видя да става от мястото си и да отваря горното багажно отделение. Извади черна чанта и се доближи до нейната седалка.

— Какво се случи?

— Не съм я докосвал — каза възрастният мъж.

— Нито пък аз — каза момчето. — Тая е психо.

— Синко, искаш ли да седнеш на моето място? — попита докторът.

Момчето бързо тръгна по пътеката.

Момичето чу някакъв глас, който сякаш идваше от далеч.

— Аз съм доктор Кайл, психиатър. Мога да ти помогна. Как се казваш?

— М-марша У-удс.

— Госпожице Удс, желаете ли да ви дам успокоително?

— Никакви игли не искам.

Челото му се набръчка.

— Някога била ли сте подлагана на хипноза?

— Няколко пъти.

— Лесно ли изпадате в хипноза?

— Лесно.

Той я докосна по ръката и я погали.

— Спи. Скоро ще се успокоиш и заспиш. Дълбок… дълбок… сън. Докато преброя до десет, ще заспиш. Едно, две, три, четири.

… не позволявай на този психиатър да си играе със съзнанието ти…

Той й се усмихна топло. Сега вече бе сигурна, че го е виждала в университета.

— Вече си спокойна. Когато ме чуеш да казвам Самолетът кацна, ще се събудиш отпочинала и ще помниш всичко.

Пропадане. Баща й я хипнотизира, преди да я вкара за първи път в психиатрията в Уейбридж. Сега отново е в атинската лудница. Отвлечена. Заключена в килер. Алекси казва, че не трябва да се драскам по ръката… Запалителна бомба в Пирея. Избухващи пламъци. Думите на Клечката, който умира: Спаси себе си.

Коя съм аз? Какво се случва с мен?

После се видя как наблюдава самата себе си, докато я снимат да се качва на самолет, точно като Ингрид Бергман. Едно изпълнение, достойно за „Оскар“.

Не помнеше дали краят на „Казабланка“ бе щастлив или трагичен.