Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (28)

Двадесет и пета глава

Фатима видя пистолета в ръката на Алекси.

— Хвърли оръжието — сухо каза тя, — и аз ще направя същото.

— Майор Саид, с какво право влизаш в дома ми?

— Отнася се за съюза, за който говорихме.

— Какво значи това?

— Имам заповед да отведа Рейвън в Ашраф.

— Ще имаш да вземаш!

Не го ядосвай, каза си тя. Нека арогантният грък се успокои.

— Остави оръжието и ще го обсъдим спокойно.

— Първо ти, Фатима.

… фатима? тя лъже, алекси, казва се фей…

— Това е било кодово име — каза той. — Истинското й име е майор Фатима Саид.

Фатима разпозна другият глас в Рейвън, който се появяваше от време на време в психиатрията. Рейвън наричаше този глас Сестричката.

— Не я слушай, Алекси. Тя е в шизофренична фаза. Не я оставай да осуети съюза ни.

Видя дулото на пистолета му да се полюшва.

— Нашите организации се нуждаят една от друга, за да осъществят общата си цел.

… тя те използва, алекси. застреляй я, преди да е убила и двама ни…

— Тази малка глупачка е изпаднала в пълно раздвоение на личността, което я превръща в сериозна заплаха.

— Виж, Алекси.

Тя прибра своя макаров обратно в дамската чантичка.

Мъжът се поколеба за момент, после смъкна своето оръжие.

Фатима извади цигара, запали я и размаха запалката с пламъка. Очакваше Рейвън да реагира, но тя запази самообладание.

— Какво е станало с твоя страх от огън?

… имаш предвид рейвън. мен не ме е страх нито от огън, нито пък от теб…

— И коя си ти?

… ники аптерос…

— С тебе сме се срещали и преди.

… ще се радвам, ако никога повече не се срещаме…

Фатима потърка дулото на пистолета си с показалец и се обърна към Алекси.

— Видях по телевизията запис от охранителна камера. Снимката й вече е разпратена по целия свят. Свързват я със 17Н.

— Наясно съм с това.

— Успя ли да измъкнеш от нея пророчествата на Тедеску?

— Не напълно, но разбрахме, че оръжието е антракс.

— Известно ни е. Това е оръжието, което Джейсън Тедеску избра от нашия арсенал. Какво друго научи? Мишените? Начинът за нанасяне на удара?

— Трябва ми още време.

— Но нашият генерал мисли, че времето ни изтича. Решавай. Ако Рейвън бе загинала при взрива в Пирея, преди да сме разгадали пророчествата, и двете организации щяха да загубят. Това беше глупава грешка. Помагах на баща й да я държи под контрол винаги, когато изпадаше в налудничаво състояние, също както сега. Но по-късно той я хипнотизира. Работила съм с пациенти с гранично личностно разстройство, комбинирано с хистрионно разстройство. Ако някой може да направи пробив и да извлече пророчествата, това съм аз.

… алекси, не й позволявай да си играе с мозъка ми…

— Рейвън, в момента преживяваш едно от временните си разстройства — каза тя. — Мога да ти помогна.

— Престанете, и двете — каза Алекси. — Оставете ме да помисля.

Фатима обаче продължи.

— Вярвам, че преди да се самоубие, д-р Слейд е хипнотизирал Рейвън и е заключил паметта й с постхипнотично внушение. При теб е от три седмици и не си успял да направиш нищо. Нека да я взема и ще я пречупя.

— Не можеш ли да го направиш тук?

— Трябва да се смени мястото. Ще работя над нея някъде другаде, за да съм сигурна, че баща ти няма да се намеси.

— Ще ми е нужно неговото разрешение.

Фатима видя как изражението на момичето се смени от страх към гняв.

… не мога да повярвам на това, което чувам, алекси. ако й позволиш да ме вземе, ще се самоубия…

— Не обръщай внимание на джавкането й, Алекси. Страдащите от гранично личностно разстройство често се нараняват и заплашват със самоубийство, но много рядко го извършват.

— Отначало се самонараняваше — отбеляза той, — но после престана.

— Защото сега се самозалъгва, че ти никога не би я изоставил.

… мразя те, алекси. ще ти липсвам, когато умра. не ме изоставяй…

— Виждаш ли? Класически случай на гранично разстройство. Но и хистрионно.

… не я слушай, алекси…

— С нея ще си в безопасност, Ники. Аз не мога да те защитавам.

… и двамата вървете по дяволите!…

— Добре, Фатима — отсече той. — Вземи я.

Щом Рейвън се хвърли на пода, Фатима извади от чантичката си малко шишенце и изтегли течността със спринцовка.

… не и игла! алекси, спри я!…

— Хвани я, Алекси. Трябва да я изкараме от тук.

Тя заби иглата в плътта на момичето.

— Какво й даде? — попита той.

— Комбинация от морфин и скополамин. Преди е била давана на жени по време на раждане. Предизвиква полусънно състояние. След това няма да помни нищо.

… задник, аз няма да раждам! недей…

Движенията й се забавиха. Очите й се обърнаха, после се затвориха.

— Ще спи поне няколко часа. Сега ми дай петдесетте хиляди долара.

— Когато получа антракса.

Тя бръкна за пистолета си. Той направи същото.

— Мислиш ли, че съм глупак, Фатима? Мислиш, че съм ги донесъл тук?

Жената изгледа изражението му. Не блъфираше.

— Добре тогава. Размяна. Ще дадеш парите на куриер в университета „Кент“. Сега ми помогни да я пренеса в микробуса отвън.

Алекси вдигна Рейвън и я метна на рамо. Със свободната си ръка взе чантата, която й бе подарил.

— Няма да й трябва.

— Една жена се чувства по-спокойно, когато разполага със собствени вещи.

— Ние ще я излекуваме от това.

Когато стигнаха най-долната стълбищна площадка, тя отвори вратата и внимателно огледа навън.

— Не виждам никого. Ще я носим двамата, сякаш е пияна.

Двамата прегърнаха Рейвън през кръста и я повлякоха към един кафяв микробус.

— Как ще преодолееш постхипнотичната блокада? — поинтересува се той.

— Не се притеснявай. Имам опит с пациенти под хипноза. Мисля, че паметта на Рейвън е била блокирана, но не и тази на Ники. Ще използвам същия метод, който пациентите с гранично разстройство използват, за да настройват медицинските служители един срещу друг — разделяй и владей.

— Нали няма да я нараниш?

— Разбира се, че няма. Ще заобиколя внушението на д-р Слейд над Рейвън и ще използвам Ники да ми помогне в отключването на паметта й и разгадаването на пророчествата на Тедеску.

— Къде ще я заведеш?

— Най-напред в моята квартира. После в лагера в Ашраф.

— Ами ако не успееш да се справиш с постхипнотичната блокада?

— Тогава МЕК ще ти спести мъките по убийството й.

 

 

Час по-късно, докато паркираше пред пететажната си кооперация, видя Рейвън да се размърдва и да поглежда през стъклото.

… иисусе, какъв скапан квартал…

— Това мога да си позволя с моята заплата, Ники.

Не сметна за нужно да й обяснява, че беше квартира за временно настаняване, или че генерал Хасан не беше разрешила изразходването на допълнителни средства.

След няколко секунди чу другия, по-писклив глас.

— Аз съм Рейвън.

— Добре, Рейвън. Ето ти чантата.

— Колко дълго ще останем тук?

— Само тази нощ. Утре ще хванем влак към нашата дестинация.

— Не ми каза къде ще ходим.

— Ще ти съобщя, когато реша, че е нужно да знаеш.

Момичето се съпротивляваше, докато Фатима я избутваше по алеята към входната врата на сградата. Внезапно извади запалка и заразмахва пламъка пред лицето й. Рейвън се блъсна в стената и изкрещя.

— Качвай се по стълбите, Рейвън.

— На кой етаж?

— На петия.

— Господи! Тук няма ли асансьор?

— Не работи.

… няма да катеря пет гадни етажа…

Значи Ники пак се появи. Тя я дръпна. Когато Ники оказа съпротива, Фатима извади пистолета.

— Пистолетът ми е със заглушител. Ще го използвам, ако не се контролираш.

… тогава никога няма да разгадаеш гатанките на Тедеску…

Фатима я задърпа за косата.

— Добре, Ники или Рейвън — която и да си сега — тук е само временното ми убежище. След няколко дни ще бъдем в истинския ми дом.

Нямаше смисъл да разкрива твърде много, преди да разбере дали д-р Слейд беше успял да хипнотизира и двете половини на гранично-разстроеното й съзнание. Докато отключваше вратата, чу по-нежният глас да казва:

— Малка стая. Само едно легло.

— Но двойно. Достатъчно голямо е за двете ни.

— Аз не съм обратна.

— Нито пък аз. Против религията ми е. Аз ще спя откъм прозореца. — Тя погледна часовника си. — Време е за вечерната молитва. Трябва да се измия.

— Аз също.

Видя залязващото слънце през прозореца.

— Ще ме изчакаш да свърша, Рейвън.

Фатима влезе в банята, съблече блузата и събу обувките и чорапите си. Изплакна внимателно на мивката най-напред краката си, после ръцете и лицето. Задоволително чиста за вечерната молитва, облече нощница и излезе.

— Вече може да използваш банята.

Когато момичето затвори зад себе си вратата, тя извади от килера изтърканото си молитвено килимче, разгъна го и го постла на изток, към Мека.

— Какво правиш? — проехтя от банята.

— Рейвън ли пита, или е Ники?

— Рейвън.

— Това е салат ал-магриб. Молитва по здрач.

— Може ли да гледам?

— Само ако не пречиш.

Тя се изправи, с леко раздалечени стъпала, сви ръце във формата на чашки, докосна с палци задната част на ушите си, а дланите й сочеха кибла^[1]. Прошепна първата молитва. После поставяйки дясната си длан в лявата, вдигна ръце към гърдите си и каза втората молитва. Поклони се, коленичи с прибрани под тялото си крака, ходилата й сочеха в противоположната на кибла посока. Накрая Фатима легна върху килимчето с протегнати ръце, докато завършваше молитвата си. Направи всичко, както бяха я научили моллите още от дете.

Нави килимчето и го прибра обратно в килера.

— Вече мога ли да те попитам нещо?

— Казвай, Рейвън.

— Ти си медицинска сестра от психиатрията. Моят мозък е абсолютна каша. Наистина ли видях това, което си мисля, че видях, или сънувам?

— Молитвите към Аллах не са сънища.

— Тогава защо всичко ми изглежда нереално? Този странен квартал, това, което те видях да правиш. Прилича на филм. Отново ли съм полудяла?

— От време на време получаваш шизофренични разстройства.

— Какво искаш да кажеш с „от време на време“? Лудият си е луд, нали?

— Пациентите, като теб самата, страдащи от гранично разстройство, имат психотични сривове. Възприемат света като неистински. Себе си — като нереални. А освен това ти страдаш и от фобии. Ти — от огън, а другото ти аз — от височини.

— Затова ли баща ми ме вкара в психиатрия?

— Да. Хайде да спим сега. Трябва да хващаме ранен влак.

— За къде? Обеща да ми кажеш.

— Първо до Северна Гърция, после до Турция.

— Защо до Турция?

— Това ще е изненада. Лягай сега.

— Не ми се спи.

Фатима бръкна в чантичката си и извади флакон с хапчета.

— Тези ще ти помогнат. Трябва да си отпочинала за пътуването ни.

— Не пия сънотворни.

— В такъв случай… — Тя извади медицинската си кутия и й показа спринцовката. — Предпочиташ ли инжекция?

… ще взема гадните хапчета…

Значи, Ники бе тази, която ги глътна. Тя й постави възглавница под главата и момичето скоро се отпусна и започна да диша равномерно.

Когато се увери, че затворничката й спи, Фатима влезе в килера и взе оттам две чадри^[2]. Трябваше да се преоблекат, преди да преминат границата с Турция. Светлокожата и синеока блондинка щеше да привлича погледите. Покрити в черно, от глава до пети, със скрити лица щяха да се качат на влака за Истанбул и после безпрепятствено да продължат към Ирак.

Тъй като тя беше по-висока от момичето, отне й цял час, за да скъси едната дреха. Прерови торбата й. Нямаше нищо по-опасно от една пиличка за нокти.

В папката, която взе по време на атаката в психиатрията, откри паспорта на Рейвън. Използвайки снимката, чрез ислямистката фалшификаторска мрежа в Атина тя уреди фалшив паспорт с персийско име. Запази обаче същите инициали — Рима Сохраб. Това щеше да помогне Рейвън да премине през всички контролно-пропускателни пунктове между Гърция и Турция, а после и в Ирак. Сложи подправения паспорт на Рейвън в ръчната й чанта, заедно със скъсеното чадри.

От Истанбул ще потеглят за Ирак, където ще принуди Рейвън да приеме исляма и ще измъкне от нея пророчествата на Тедеску. Без значение дали ще успее да го постигне, Рейвън или Ники — която и да е тогава — никога няма да се измъкне жива от Ирак.