Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (27)

Двадесет и четвърта глава

На Дуган му се стори, че пътуването в полицейския микробус продължи около половин час. Спряха пред гараж с надпис Автомобилен сервиз на Теодор. Няколко секунди по-късно задната врата се отвори. Без никакво предупреждение, някой му нахлузи черна торба на главата. Очевидно гръцката полиция не искаше той да види останалите арестанти.

Още едно дълго пътуване по раздрусан път. Най-сетне спряха и го издърпаха навън заедно с останалите. Дали всички щяха да ги затворят в една килия?

Полицейска палка го побутна да върви напред към сграда. Когато някой му издърпа торбата, видя, че седи с още трима души в дълга стая с огледало, запълващо едната от стените. Двупосочно огледало? Значи щяха да бъдат наблюдавани, докато ги разпитват? Той разгледа останалите арестанти.

По устата на един дебелак имаше размазан шоколад. Другите двама му изглеждаха познати. Певецът на тъжни песни ребетика с извития мустак от кафене „Парнас“. Третият беше висок, еднорък мъж, комуто асистентката на Тедеску беше предала някакъв плик, преди да бъде атакувана от полицията и пребита до безсъзнание. Нима госпожица Салинас е успяла да се измъкне? Или лежеше някъде в кома? Или пък е мъртва?

Светлината изгасна и стената пред тях изчезна. Оказа се прав за двупосочното огледало, но щяха да бъдат наблюдавани не той и другите трима, те щяха да гледат.

През стъклото видя стая с болнично легло, интравенозна система и сърдечен монитор. Двама санитари вкараха на носилка едно обгоряло тяло и го прехвърлиха в леглото.

Мъж, облечен в лекарска престилка и с хирургическа маска на лицето, влезе в стаята и взе скалпел.

— Димитри, открихме името ти в портфейла. Преди да изрежа обгорялата тъкан, кажи ми какво знаеш за операция Драконови зъби.

Беше чувал този приглушен, наподобяващ ехо глас преди. Когато разпитващият се обърна, видя над хирургическата маска черната превръзка на окото. Това не беше лекарска манипулация. Той и тримата му другари по съдба бяха заставени да гледат как капитан Хектор Елиаде провежда груб разпит.

Скалпелът проблесна на флуоресцентната светлина, докато Елиаде изрязваше парче изгоряла плът. Вдигна го към светлината.

— Кой в 17Н ръководи операция Драконови зъби?

Изгорялото тяло потрепери.

— Къде в Америка са разположени тайните бойни отряди на 17Н?

По високоговорителите отекна писък.

— Кои са градовете и мишените на атаката?

Започна да му се повдига. Какво точно имаха предвид от „Хюмън Райтс Уоч“^[1], когато обвиняваха отделни правителства в незачитане на Женевската конвенция за измъчване на пленници?

Миризма на изпуснати черва полъхна от дебелия, омазан в шоколад мъж до него. Едноръкият мъж се заклати напред-назад. Певецът на ребетика с дългия мустак изпя тихо: Нека умра отново… За хиляден път в съня на смъртта…

Елиаде отряза още едно парче от черната кожа и го вдигна към светлината, сякаш търсеше отговорите там. Тялото на леглото се замята.

Дуган усети, че ще повърне.

Още писъци проехтяха като от ада на Данте.

Елиаде се наведе над жертвата си, като че слушаше.

— Какво? Тайната квартира на 17Н? За там ли е ключът, който намерихме в джоба на панталона ти? Благодаря ти за доброволната помощ. За днес това е достатъчно. Сигурен съм, че ще получим останалата част от информацията от твоите другари, след като виждат, че ни сътрудничиш толкова добре.

Тялото се загърчи.

— Димитри, кажи ми, коя е жената, която те закара до Пирея? Тя ли е заложницата от Атинската психиатрия? Същата жена, която караше мотора по време на банковия обир?

Чу се още един писък, после звукът към залата за наблюдения бе спрян.

Блесна ярка светлина. Очите му трябваше да свикнат. Елиаде, все още с хирургическата маска, напусна стаята за разпити и дойде при тях.

— Вашият другар ми каза всичко, но информацията трябва да бъде потвърдена. Кой е следващият?

Дебелият арестант — чийто изпуснат въздух усмърдя стаята за наблюдение — изврещя:

— Нищо не знам. Аз съм само собственик на сервиза.

Едноръкият мъж стисна носа си с пръсти и измърмори:

— Ние сме само случайни свидетели.

Певецът нежно запя:

— Готов съм да умра за каузата наша.

Елиаде се обърна към полицаите.

— Заведете тези тримата в коридора и ги оставете сами да решат кой да бъде следващият разпитан. Аз ще се оправя с младия.

Колко дълго ще може да издържи, преди да разкрие самоличността си? Не беше никакъв герой. Когато другите трима излязоха, Елиаде изгаси осветлението и включи лампите в стаята за разпит.

Значи този садист иска да му развърже езика, като го остави да гледа мъченията над другите трима?

За разлика от агентите на ЦРУ, той нямаше монтирана в някой от зъбите си капсула с цианид, която да захапе.

— Наблюдавай леглото — каза Елиаде.

Дуган се вгледа през огледалото. Празното легло заподскача и се замята като необязден кон. В празната стая проехтяха писъци.

Той ахна.

— Механично легло и запис на писъци?

— От актьор.

— А изгорелият мъж?

— Почина в линейката, докато идвахме.

— Защо тогава е този маскарад?

— Добре дошъл във виртуалния театър на гръцките трагедии, агент Франк Дуган. Или искаш да те наричам Зъболекар?

— Какво, по дяволите?…

— Бях предупреден от нашите свръзки в Интерпол.

— Как можеш да се оправдаеш за това, на което станах свидетел?

— Наречи го Театър на мъченията. Ние, гърците, винаги се обвързваме емоционално, когато гледаме тежки психологически драми. Катарзисът е това, което пречиства съзнанието.

— Значи всичко беше просто номер, за да се разприказват онези трима затворници?

— Вашето изпълнение беше впечатляващо, агент Дуган. Добре се получи, че Цимбал от Ню Йорк ме информира предварително за вашето появяване.

— А ако не беше го направила?

— Театралната илюзия можеше да се превърне в истинско представление.

— Извинявам се, че не ръкопляскам.

— Както казваш в театрите на Запад: „Да счупиш крак“^[2]. Сега, нека да видим как нашите трима терористи от 17Н ще се държат след всичко, което видяха и чуха.

Елиаде викна на полицаите да вкарат задържаните обратно в стаята за наблюдение.

Докато мъжете крачеха неуверено на влизане, той каза:

— Един от вас ще ни каже каквото искаме да знаем. Другите двама ще умрат от мъчителна смърт. Избирайте.

Лиричният певец заглади мустака си.

— Никога няма да предам 17Н. Готов съм да умра.

— Дори да е много бавно?

— Пях на барикадите, когато полицията и танковете ни атакуваха. Оттогава не се страхувам от смъртта.

Какъв щеше да бъде следващият номер? По какъв начин Елиаде ще надмине своето зловещо изпълнение от преди малко?

Той посочи към полицаите.

— Отведете този в стаята за разпити и го пригответе. Останалите можете да наблюдавате безсмислената храброст на другаря си.

Макар да знаеше, че Елиаде ще се престори, че изтезава този мъж, пак щеше да бъде непоносимо за гледане.

Полицаите разкъсаха дрехите на Йорго и го завързаха гол за един стол, занитен в пода. Елиаде направи знак на един от помощниците си да внесе още нещо. Маса с кабели, ръчки и клеми. Как, по дяволите, щеше да пречупи певеца, като се преструва, че използва електрически ток?

— Преди да започнем с процедурата, ти давам последен шанс да идентифицираш останалите терористи.

Певецът дръпна струните на някакво въображаемо бузуки и запя:

Богове от Парнас, пазете покорните си слуги,

които убиваха, за да дойде властта в народа.

Боже на гръмотевиците, не допускай да ме боли,

отнеси бързо тази тленна плът в долния свят.

Елиаде размота кабелите и почука клемите. Даде сигнал на един от полицаите да завърти ключа.

Вероятно ще му пусне слабо напрежение, за да разбере Йорго, че истинската болка ще последва. Велика сцена. Гръцките любители на театъра наистина ще усетят катарзиса.

— И така — нареди Елиаде, — кои са другарите ти от 17Н?

Зевсе, боже на светкавиците,

погуби ме нежно,

прати твоя слуга

да се скита сред сенките в Хадес.

Дуган се учуди, когато видя Елиаде да затяга две клеми върху зърната на гърдите на Йорго и още две за тестисите му. Дори и слабото напрежение щеше да е адски болезнено. Не трябва да се гнуси прекалено много. С това могат да се спасят хиляди американски животи.

— Последно предупреждение. Спри да пееш и говори.

Хермес, напътствай душата ми,

в Хадес, където…

Елиаде завъртя ключа.

— Ааааххх…

— Отговори на въпросите ми!

Тялото на Йорго се гърчеше, но той поклати глава. Елиаде усили напрежението.

— А сега?

Отче наш, Който си на небесата!

да се свети името Ти,

да дойде царството Ти,

да бъде волята — Аааххх…!

Това не беше представление. Елиаде наистина измъчваше горкото копеле. Певецът спря да трепери. Главата му се килна настрани, очите му останаха широко отворени.

 

 

Елиаде се върна в стаята за наблюдение.

Какво може да му се каже на такъв кучи син? Това беше нещо повече от груб разпит. Беше убийство. Тогава какво ще направят с Рейвън Слейд, ако — както му бяха наредили — я доведе тук на разпит?

— Не мога да повярвам какво видях. Как ще оправдаеш убийството на човек по този начин?

Елиаде свали маската и остана само с превръзката на окото си. Той включи микрофона и каза:

— Артемида, ела в стаята за наблюдение.

Артемида?

Няколко секунди по-късно вратата се отвори.

Той се опита да каже нещо, но изражението й го предупреди да не го прави.

Елиаде посочи към миризливия дебелак и едноръкото плашило.

— Тези двама терористи предпочитат да умрат, отколкото да ни издадат информация за 17Н._ Зъболекарят_ се е засегнал, че измъчвах един човек, за да спася от ужасна смърт хиляди мъже, жени и деца. Можеш да продължиш без мъчения.

Тя бръкна между гърдите си и извади една кама.

Елиаде се обърна към другите двама.

— И вие ли искате да умрете в името на 17Н?

Треперещият дебелак каза:

— Не и аз. Ще говоря.

Елиаде извади диктофон.

— Вашите имена?

— Аз съм Теодор Павли.

Той посочи към едноръкия арестант.

— Това е Василий Соростос.

— А имената на останалите членове на 17Н?

Освен техните, мъжът изрецитира още петнадесет имена.

— Само те ли са? Кои са водачите?

Павли се поколеба.

Артемида се прицели с камата.

Дебелият мъж каза приглушено:

— След смъртта на Джейсън Тедеску ръководителят на 17Н е Мирон Коста!

Едноръкият изкрещя:

— Неговият син, Алекси е водачът на Второто поколение от 17Н.

— А къде е онази жена, Рейвън Слейд?

— Не ми говори нищо това име — отговори дебелакът.

— Младата жена, която отвлякохте от лудницата.

— О, тя е Ники. Жената на Алекси.

— Къде се намират те сега?

— Мирон избяга.

Елиаде се обърна към едноръкия мъж.

— Твой ред е. Къде отиде той?

— На един от островите.

— И кой по-точно?

— Не знам. Те са повече от четиринадесет хиляди.

Елиаде погледна Артемида. Тя замахна, за да хвърли ножа. Мъжът стисна празния си ръкав.

— Не знам. Никога не ни казва. Това е тайната му бърлога.

Елиаде го притисна.

— Къде се намира тайната квартира?

— На площад „Омония“. Срещу Археологическия музей. През няколко улици от апартамента на Алекси Коста.

Той запелтечи, докато диктуваше адресите на Алекси, тайната квартира и автомобилния сервиз.

Артемида прибра обратно камата в деколтето си.

Елиаде съблече лекарската си престилка и нареди на полицаите да отведат мъжете. След като излязоха, той извади един ключ.

— Зъболекар, можеш да отидеш с нея да претърсите тайната квартира.

— Онова за ключа беше истина?

— Преди да умре пред терминала, Димитри ми каза, че Мирон Коста и синът му, Алекси, са предали него и момичето. Разбрал е, че планът е бил те, двамата, да загинат от преждевременен взрив.

— Каза ли ти името й?

— Само кодовото име — Ники.

— Капитан Елиаде, споменахте, че сте бил предупреден за моето присъствие тук, но аз веднага щом пристигнах, преминах в пълна нелегалност. Откъде знаехте къде ще бъда?

— Отначало не бях сигурен дали си агент на ФБР под прикритие, или терорист от 17Н, затова те следях.

— Чрез кого?

— От моите очи и уши в радикалните студентски групи. Запознай се с агент Тия — кодово име Артемида — която действа „на тъмно“.

Наистина го прави.

— Вече се познаваме.

— Всичко бе предварително уредено. Тя избра стаята ти, за да може да те наблюдава. Знаех, че ще свърши работа.

И точно това направи.

Прекрасните й устни едва удържаха онази изкривена усмивка.

— Агент Дуган, ако имаш някакви похотливи идеи — каза Елиаде, — помни нещо много важно, ако не искаш да се прибереш в Щатите като евнух.

— И то е?

— Тия е моя дъщеря.