Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (40)

Тридесет и седма глава

Атина

Дуган чу блъскането. Не по вратата на Тия, а по неговата, която се намираше в съседство. Погледна часовника си: шест сутринта.

— Някой те търси — прошепна тя.

Той скочи от леглото и дръпна завесата. На улицата бе спряла полицейска кола.

Глас от коридора извика:

— Господин Диодорус! Викат ви в управлението!

— Сигурно баща ми ги е изпратил — каза тя. — По-добре се омитай.

— Как?

Тя посочи към прозореца.

— От третия етаж?

— Спомни си предупреждението на баща ми.

Дуган обу слиповете си, отвори прозореца и стъпи на перваза. Ронещи се тухли. Той се вкопчи в стената. Не поглеждай надолу! Ще загина ли, ако падна от третия етаж? Дори и да не падна на главата си, ще има много счупени кости. Плъзгайки се странично, той достигна перваза на своята стая.

— Спирос Амодорус, трябва да дойдете с нас!

Той влезе през прозореца.

— Само секунда. Трябва да се облека.

Грабна халата си и отвори вратата.

— За какво става въпрос?

Един възрастен полицай отговори:

— Извинете за безпокойството, но спешно се нуждаят от вас в управлението.

— Толкова рано?

— Много хора пристигнаха още преди изгрев за провеждането на една конференция. Капитан Елиаде държи да присъствате.

Поне полицаят ще докладва, че е бил събуден в собствената си стая. Облече ризата си и нахлузи панталони.

— Трябва да си измия зъбите. И имам нужда от кафе.

Полицаят се замисли за момент.

— Може да се измиете, но бързо. Имам термос в патрулката.

 

 

В колата по пътя към управлението пи от кафето на полицая. Слава богу, бе хубаво, силно кафе. Над ръба на чашата си гледаше учениците с чанти на гръб, продавачите в будките, които редяха сутрешните вестници, собствениците на кафенетата, които разпъваха тенти заради утринното слънце. Едно спокойно и мирно утро в Атина.

Придружаващият го полицай го прекара от портала до стаята за персонала. Въоръжен охранител отвори вратата и го въведе вътре. Не очакваше да види нещо подобно: махагонова заседателна маса, в чийто край седеше капитан Хектор Елиаде. Около масата седяха още шестима мъже в цивилни дрехи.

— Добро утро, г-н Спирос Диодорус. — Елиаде посочи към един празен стол. — Тези мъже дойдоха отдалеч, за да — както казвате вие в Америка — поровичкат в мозъка ти.

Предположи, че някои от тях са офицери от Пентагона. Други може би са от Държавния департамент. В случай че не са действащи членове на обединените антитерористични сили, може би са заместници — натоварени с поръчение да докладват онова, което той би имал да съобщи.

Млад мъж с тъмен тен го изгледа намръщено. Забеляза, че тенът свършваше в линия над челото му. Явно носеше фуражка. Вероятно военен.

— Г-н Диодорус, какви доказателства имате, че оръжие за масово унищожение ще бъде внесено в Съединените щати?

— Анализът ми ме кара да вярвам, че оръжието може би вече пътува.

Мъж с посивели коси се заигра с химикалката си.

— И вие вярвате, че заплахата е насочена към цели в Ню Йорк, към столицата и Чикаго?

— Фондовата борса в Ню Йорк, Пентагонът във Вашингтон. Все още не съм открил целта в Чикаго.

— До каква степен сте сигурен?

— Да кажем, осемдесет и девет процента.

— Давате ли си сметка за паниката, която би настъпила сред населението, ако Министерството на вътрешната сигурност повиши степента за опасност на „червено“?

Не му хареса начинът, по който мъжът го сочеше с химикалката си.

— Вероятно би била еднаква с тази, която щеше да се получи, ако бяхме предупредили хората преди 11 септември, че атентатори самоубийци вземат еднопосочни уроци по пилотаж в Щатите.

Мъжът хвърли химикалката си на масата и се облегна назад в стола. Вероятно бе от Държавния департамент.

Друг мъж, с късо подстригана брада, се наведе напред.

— В доклада ви се казва, че оръжието е биологично. Но има много разновидности. Ешерихия коли, ботулин, бактерии за газова гангрена?

Той разпозна професор Соргер от института „Анстън“ и отговори бавно.

— Преди войната в Залива Ирак разработваше всички тези оръжия. Проблемът тогава бе, че биологичните микроби за бойно действие трябваше да бъдат използвани като аерозоли, за да причинят масовите поражения, които се споменават в пророчествата на Тедеску. Както знаете, само няколко вида микроби са достатъчно издръжливи, за да бъдат обработени и превърнати в някои от съвременните биологични оръжия. Освен ако не са открили някакъв нов начин за поставянето им в микротубули^[1].

Соргер попита:

— И какво е заключението ви в този случай?

— Вече разгадах тази част от загадката. Антракс.

В стаята се чу колективно вдишване.

Делегатът от Пентагона се намръщи.

— Не ми казвай, че малки, при това застаряващи терористични групи като МЕК и 17Н, са намерили начин да произведат биологично оръжие от спорите на антракс.

— Не — отговори той, — но знаем, че руснаците произведоха „антракс 836“, един много опасен щам. КГБ го нарече „боен щам“ и го произведе в големи количества. Той много лесно се превръща във фин прах чрез лиофилизация^[2] и най-вероятно е устойчив на пеницилин. Нямаме време за разработването на нови антибиотици.

Мъжът, който си играеше с химикалката, чукна по масата.

— Не е ли вярно, че апокалиптичната секта „Дум Шинрикьо“ се опита няколко пъти да използва антракс в японското метро, но се провали?

— Точно така. Но те се опитаха да го разпръснат с вентилатори. Напълно съм убеден, че Тедеску се е поучил от техните грешки и е открил нов начин за разпространението му.

— Откъде да знаем, че МЕК го имат?

— Знаем, че Ирак притежава големи количества. Планирали са да го разпространят над силите на коалицията и над Израел.

Онзи с химикалката драскаше нещо в бележника пред себе си.

— Как е могъл Саддам да се сдобие с него?

— Имаме информация за дузина безработни руски учени от най-високо ниво, които са пренасяли биологични оръжия за масово унищожение. Но знаете ли кое е най-забавното? През 1986 г., преди да се разпадне съюзът ни с Ирак, всички техни учени, които искаха да се сдобият с образци на спорите на антракс от нас, просто си ги поръчваха по телефона. Ние ги снабдявахме по пощата със семенни образци от Американската банка за генни култури в Роквил, Мериленд.

— Всичко това е вече в миналото — обади се военният с тъмния загар. — Какви доказателства имате за сегашната опасност?

— Ръководителят на медицинската антитерористична група посочи, че атака с антракс в Америка е заплаха номер едно за националната ни сигурност. Вашите военни експерти предрекоха 90 процентна вероятност от подобни атаки над американски град в рамките от 2 до 5 години, със стотици хиляди жертви и щети, надхвърлящи един трилион долара.

— Как можем да разберем метода, чрез който планират да разпръснат антракса? — попита професорът.

— Това е моя задача. Третото четиристишие на Тедеску се казва „КАК“. Ако успея да го прочета и разшифровам, може да открием начин да осуетим атаката.

Човекът с химикалката посочи към капитан Елиаде.

— Той ни каза, че само Рейвън Слейд го знае. А тя е в ръцете на Муджахидин ал Халк. Това превръща задачата в безнадеждна и…

— Не е чак толкова безнадеждна — възрази военният. — След като МЕК е най-голямата опозиция на аятолаха, един от плановете ни е да ги използваме като авангард, ако нахлуем в Иран. Очакваме Държавният департамент да ги извади от списъка с терористите.

Химикалката се заби в масата.

— Те са терористи! Винаги ще бъдат наши врагове!

— Ситуацията наподобява престрелка между Пентагона и Държавния департамент — отбеляза Елиаде.

На Дуган му се повдигаше.

— Какво да се прави. Тази година има избори, нали?

— Изборите нямат нищо общо с това — остро възрази онзи с химикалката. — Въпросът е, че след като младата психичноболна жена е в ръцете на врага, как ще ги измъкнем от нея?

— Ако успеете да я изтеглите жива от Ашраф и ми я предадете, аз знам как да я накарам да говори — отговори Елиаде.

— Още един „театър на жестокостта“? — иронично повдигна вежди Дуган. — Или този път ще е наистина?

— Никой не говори за мъчения — каза „химикалката“.

— Груб разпит — поясни професорът.

Човекът от Пентагона поклати глава.

— Така само си губим времето. Според нашия агент в Ашраф, Рейвън може да е мъртва до сутринта.

 

 

Дуган изчака другите да излязат.

— Капитан Елиаде, имам молба. Искам за известно време да прикачите към мен един от вашите полицаи. Може би този, който ме докара дотук.

— С каква цел?

— За да тръгна по една моя следа, под прикритие.

— Като какъв ще се представяте?

— Стажант-репортер от гръцко-американски вестник. Двуседмичникът „Гръцка преса“.

Елиаде го изгледа със здравото си око. Натисна бутона на интеркома.

— Маркос Коставрос да се яви веднага в стаята за конференции.

Секунди по-късно полицаят се появи на вратата.

— Ще придружиш репортер Диодорус където и да отиде, за да проучва новини за Еленикос типос.

Коставрос докосна козирката на фуражката си.

— Моите почитания, г-н Диодорус. Често чета Еленикос типос.

След като излязоха от управлението, полицаят попита накъде ще се отправят.

— Към Атинската психиатрия.

— Ще пишете статия за скорошното нападение на 17Н?

— Да, но най-напред ще трябва да разследвам.

— Към коя част на психиатрията ще се насочите, сър?

— Към лечебницата, където Джейсън Тедеску бе застрелян.