Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (32)

Двадесет и девета глава

Турция, от Истанбул до Татван

— Фатима, защо не можем да отидем до двореца „Топкапъ“?

— Нямаме време. Трябва да си купим билети на гарата.

— Още един влак? Писна ми от влакове.

— Този ще е последният.

— Къде отиваме?

— До границата между Турция и Ирак.

— Не искам да ходя в Ирак!

Колко дълго още можеше да издържи с това разглезено момиче?

— Очакват ни. Вече ги уведомих, че идваме.

— По телевизионните новини чух, че Америка е спечелила войната срещу Ирак.

— Да, капиталистическите кръстоносци спечелиха „Пустинна буря“. Това бе първата битка, но ще има и други. Войната ще спечелим ние.

— Кои сме ние?

— Ислямският джихад, Иншаллах!

— Това означава Ако Бог позволи, нали?

— Имаш отлична памет, Рейвън. След като потеглим, ще я използваш да си припомниш четиристишията на Тедеску.

— Не разбирам.

— С времето ще разбереш.

— Кажи ми сега!

Фатима усука ръката на Рейвън през чадрито и я издърпа до себе си.

— Ти не можеш да ми заповядваш. Аз, майор Фатима Саид, ще казвам какво да правиш и какво да не правиш.

— Боли ме.

— Това е нищо, в сравнение с болката, която ще изпиташ, ако продължаваш да се държиш опърничаво.

Не можеше да види изражението на Рейвън през покривалото й. Отпусна хватката. Безсмислено беше да я предизвиква повече. Имаше много работа за вършене.

Поведе я към билетното гише на гара „Хайдарпаша“.

— Две спални места за експреса „Догу“ от Истанбул до Татван.

— Два в „ятакли вагон“^[1] за експреса „Догу“ — каза служителят. — Спестявате 20%, ако купите двупосочен.

— Няма да се връщаме.

Фатима плати в евро и той й подаде билетите. Хвана ръката на Рейвън отново.

— Хайде, палавнице, качваме се още сега във влака.

Когато намериха своя вагон, един кондуктор понечи да й помогне по стъпалата. Тя се отдръпна.

— Не може да ме докосвате — каза Фатима.

— Моля за извинение, мадам. Забравих, че в Турция е по-различно от вашата държава.

… аз нямам нищо против да ме докосвате…

Кондукторът се обърка.

Отново беше Ники. Фатима я избута нагоре по стъпалата на влака. После се обърна към мъжа и още веднъж, направи въртеливото движение с показалец до челото си.

… майната ти. не аз съм тази, на която й хлопат дъските, не аз съм лудата…

Фатима вдигна рамене и каза на кондуктора:

— Виждате ли?

Той се извърна, за да помогне на друг пътник.

 

 

След като влязоха в купето, Фатима свали от главата си своето покривало, а после и това на Рейвън. Погледна съсредоточено момичето в очите.

— За последен път те предупреждавам, Рейвън или Ники, че ако продължаваш да ми причиняваш неприятности, до края на пътуването ще те държа упоена.

— Съжалявам. Ще се опитам да съм добра.

Звучеше като Рейвън.

— Искам повече от това само да се опитваш.

— Ще се опитам да направя повече от това само да се опитвам.

Фатима я зашлеви.

В отговор Рейвън също я плесна и хвърли чадрито. Останала само по бельо, тя кръстоса ръце.

… и како ще ми направиш?…

— Значи отново се промени. Явно има само един начин, за да мога да се оправя с теб.

Жената бръкна в раницата си и извади малък черен несесер. От него взе спринцовка и сложи иглата.

— Не! Моля те! Ще слушам!

Рейвън изтича до вратата на купето и се опита да я отвори. Фатима я хвана, с една ръка я запрати върху седалката и заби иглата.

— Страх ме е! Страх ме е!

— Няма нищо страшно. Ще бъдеш в полусънно състояние, докато стигнем Татван. Щом се събудиш, няма да помниш какво се случи сега.

— К-какво ще правиш-ш с мен-н?

— Ще задавам въпроси и ти ще отговаряш. Често съм виждала баща ти да те хипнотизира. Когато се събудиш, няма да си спомняш.

Очите на Рейвън се обърнаха нагоре. После се затвориха. Главата й се отпусна.

Сега половинчатото сънно състояние трябва да се трансформира в хипнотичен сън.

Тя седна до нея и зашепна:

— Ти си заспала, но и двете чувате гласа ми. Ще се подчините и двете на гласа ми. Чуйте как колелата на влака са въртят… по-тихо… и още по-тихо… Чуйте как листата шумолят във вятъра. Дори и в съня си можете да говорите. Чувате ли ме?

Стенание. После кимване.

Добре. Беше го запланувала още преди Тедеску да я изгони от лечебницата, докато си говореше с Рейвън. Сега имаше възможност да узнае какво точно е запомнила Рейвън и какво му бе рецитирала.

— Ще се върнем назад във времето, когато беше в Атинската психиатрия. Отиваме на посещение на твоя бивш учител Джейсън Тедеску. Можеш ли да видиш г-н Тедеску?

Прошепване:

— Да…

— Какво прави той?

— Казва ми да рецитирам стиховете, които бях прочела в офиса му.

— Повтори ми ги.

Тогава тя потръпна.

— Огън! Не искам да изгоря! Ох, не искам огън!

— Спи, Рейвън, спи. Успокой се. Огънят изгасна. Опитай отново. Какви бяха тези стихове?

— Не помня.

— В името на Аллах, трябва да си спомниш.

… много сме нависоко! много нависоко! ще падна и ще си счупя врата! не поглеждай надолу…

— Добре, Ники. Сигурна съм, че постхипнотичното внушение не е блокирало твоите спомени за пророчеството на Тедеску. Кажи ми първото четиристишие: КАКВО.

Ники се заклати напред-назад, после измънка:

… безликата богиня охранява бъдещето от ветровитата кула. и с истинска ненавист на всеки тя плътта раздира, избягалият човекобик под потъналата стена спира, смъртното наказание от петолистното цвете експлодира…

— Продължавай.

… това е единствената част, която чух…

— Трябва да има и още.

Главата й се килна и тя потъна в дълбок сън.

Д-р Слейд сигурно е скрил пророчествата зад граничните, хистрионични личности на Рейвън. За да пробие щита на неговата постхипнотична блокада, ще трябва по някакъв начин да заобиколи пирофобията на Рейвън и акрофобията на Ники.

 

 

В Татван слязоха от влака и до иракската граница пътуваха с автобус. Ако не успее да разтълкува гатанките, заложницата й ще стане безполезна. Огненото празнуване на „Червената сряда“ може да нанесе неизлечими поражения в мозъка на Рейвън. Молитвите от върха на минарето могат да паникьосат Ники. Може би, ако използва фобията на всяка от тях, ще успее да ги раздели една от друга.

Но ще трябва да го направи много внимателно, за да не премине от временна личностна шизофрения в необратимо кататоническо вцепенение.